Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Воевода": Исторически епос за българския дух

Валери Йорданов и Зорница София в кадър от "Воевода". Филмът е копродукция на MQ Pictures, финансиран от ИА Национален филмов център, в копродукция с Nu Boyana Films, Dream Team Films и със съдействието на NOVA
Въпреки цялостно добрата актьорска игра, сценарните проблеми взимат връх във "Воевода"
В образа на малката Румена влиза 11-годишната дъщеря на режисьорката - Ники Амрита Николай

По времето на хайдутите в България е имало немалко жени войводи, а техните съдби са драматични и нееднозначни като в хубав киноразказ.

Oбаятелната и противоречива Румена войвода e една от най-прочутите хайдутки в българската история.

Да направиш исторически игрален филм за такава личност в такова време си е тежка и амбициозна задача, но авторката на проекта Зорница София Попганчева („Мила от Марс") успя да доведе нещата докрай след няколко години усилия и доста перипетии.

Зорница София поема ролите на сценарист, режисьор, продуцент и главна актриса във „Воевода". Логично, филмът предизвиква интерес като един от малкото опити в този жанр за новото българско кино, а и рекламната му кампания успя да заинтригува.

Скептиците обаче също бяха достатъчно на брой и поне за тях няма да е изненада, че крайният резултат не е особено впечатляващ. Все пак това е проект, който заслужава внимание.

На проекта не му липсва нито труд, нито вложен професионализъм и някои добри идеи, но от тях се е получил твърде неравен и разпилян филм.

Главната героиня е млада жена с непримирим дух, изоставяща дете и съпруг, за да поведе чета в завладяната от Османската империя България, а сюжетът следва живота на Румена и се уповава на разказа на Николай Хайтов „Румяна войвода".

Първата половина на филма щрихира детството на героинята и нейната женитба, както и обстоятелствата, принудили я да побегне в гората и да сформира чета. Втората половина е по-динамичната част от „Воевода" и в нея се проследява случващото се в четата през няколкото й години активност. Тогава Румена е разкъсана между своята майчинска любов, желанието си да помага на българите в беда и чувствата си към своя най-близък човек - байрактаря на четата Стоян Ковача.

Историята във „Воевода" обаче е разказана разпокъсано, на места връзката между отделните сцени е хлабава, а тонът е ту доста суров, ту твърде сантиментален, с кратки реплики и многозначително мълчание на персонажите. Ненужните ретроспекции от по няколко секунди и надписите в кадър допълнително разфокусират. Ако не си припомните историята на Румена войвода предварително, може и да не успеете да проследите добре логиката в действието, едва ли ще съпреживеете и няколкото наистина емоционални момента.

В навързаните сцени липсва стабилна структура и темпо на разказа, липсва и кулминация, а финалът изглежда претупан, недостатъчно въздействащ и противоречащ на филмовата логика до момента.

Красивата музика, дело на българската формация „Кайно Йесно Слонце", не е достатъчна, за да създаде емоция там, където драматургията не успява да я изгради.

Въпреки всичко това, сценарият притежава и редица достойнства.

Хубаво е, че „Воевода" не страда от излишно агресивни патриотични напъни, насилието също е с мярка и преобладаващо се случва извън кадър. Основните персонажи никак не са идеализирани, а напротив - тяхната противоречивост успява донякъде да ги приближи до зрителя.

Повечето от поддържащите герои обаче, особено тези от четата на Румена,  се нуждаят от по-ярко очертани характери, от повече образност. Взаимоотношенията в самата чета, които са толкова ключови и за развръзката, не са достатъчно застъпени и докато войводата взима поредица от тежки решения в живота си, персонажите около нея остават някак без реакция и без глас.

Във филма на Зорница София стилът на заснемане включва предимно близки планове на актьорите и не дава ясна представа за място нито в градчето, в което се развива действието, нито в гората, планината и на другите иначе немалко на брой локации. Многото близки планове създават акцент върху героите, но не стоят никак добре на голям екран - операторът Крум Родригес другаде е снимал с доста повече размах, сега изглежда е бил поставен пред твърде много ограничения.

Тук е моментът обаче да бъдат казани добри думи за актьорите, сполучливо подбрани с малки изключения, изглеждащи естествено през голяма част от времето, и на моменти доста въздействащи.

Съставът е смесица от професионални актьори и натуршчици, като непрофесионалистите в определени отношения се справят по-добре, а някои като Райчо Гънчев в ролята на Ильо Войвода правят особено силно впечатление. Ще запомните и неговия син Горан Гънчев като отрицателния герой (той играеше Димитър Общи в „Дякон Левски", но тук присъствието му е по-ярко).

Помага и това, че дизайнът и костюмите на персонажите са на добро ниво и са сред достойнствата на филма.

Също така, актьорите са преминали и доста сериозна подготовка, за да боравят автентично с оръжията, да яздят и да се борят здраво - което дава своето отражение на крайния резултат.

Екшън сцените във „Воевода" обаче също са заснети по-скоро разпокъсано, с често клатеща се камера и повече самоцелна динамичност, отколкото яснота и последователност. Вероятно целта е да бъде прикрита липсата на мащаб, но при такъв похват на заснемане едва ли ще запомните нещо от екшън епизодите след края на филма.

Въпреки своите недостатъци, проект като „Воевода", отнел години труд на доста хора и поставящ си благородната цел да бъде филм за българския дух, заслужава внимание.

Вярно, да се радваме на самото наличие на такива продукции у нас би показало твърде снизходително отношение към българското кино. Но просто да ги отписваме би означавало да отпишем и многото им потенциални зрители.

А от модерни български исторически филми има нужда самата публика - очевидно у нас жанрът привлича аудитория, която иначе трудно би влязла в киносалон заради български филм. Някои от най-обичаните наши филми си остават „Козият рог" и „Време разделно", а българската история е оставила още толкова много сюжети за екранизиране.

Със своята тематика и добра предварителна реклама, „Воевода" има шанса да привлече именно аудитория, от която българското кино отдавна се нуждае.

А както и друг път се е коментирало достатъчно, нивото на филмите няма как да бъде различно, когато година след година техният брой продължава да бъде толкова скромен. Остава надеждата лека-полека историческите и не само историческите български филми да станат повече - тогава вече можем да очакваме и да бъдат по-добри.

Най-четените