Флорънс Фостър Дженкинс е най-лошата оперна певица в света, но вероятно изобщо не си дава сметка за това.
През целия й живот нейният импресарио и втори съпруг Сейнт Клер Бейфилд поддържа у нея заблудата, че е наистина добра. Тя обича това, което прави, и е убедена, че носи огромно удоволствие на публиката си - което поне донякъде си е самата истина.
Истинската история на реално съществувалата Флорънс Дженкинс (1868-1944) звучи невероятно и е послужила за вдъхновение на писатели, режисьори и музиканти. Дамата е богата наследница и светска особа от Ню Йорк, която предизвиква интереса на публиката с неумелото си пеене и успява да направи кариера, като в самия край на живота си стига и до концерт в Карнеги Хол.
Миналата година на нея беше посветен френскоезичният филм „Маргьорит", а сега излиза биографичната комедия „Флорънс Фостър Дженкинс", режисирана от Стивън Фриърс („Кралицата", „Опасни връзки", „Филомена"). Фриърс използва потенциала на реалната история, но не я превръща в биографичен филм от класически тип, а в лека и вдъхновяваща комедия, която просто кара зрителите да се чувстват добре.
В главната роля Мерил Стрийп поема поредното си голямо предизвикателство, а съпругът и закрилник до нея е изигран от Хю Грант.
Фриърс разказва, че счита истинската Флорънс Дженкинс едновременно за абсурдна, мила и трогателна, а Мерил Стрийп описва героинята си като „възхитителна и ужасна". Специфичното за Флорънс е, че няма талант, но пее с чувство и с размах, което в крайна сметка печели публиката на нейна страна - записите й са изкупувани от колекционери, а концертите й се разпродават мигновено.
Отначало тя е търсена само за частни партита или в собственото си заведение - „Клуб Верди", но стига дотам да събере милиони долари (в днешни цифри) от изпълненията си и да ги дари за социални каузи.
Филмът „Флорънс Фостър Дженкинс" вече излезе по британските кина, а в добрата новина е, че от 3 юни ще получи и българско разпространение.
Дотук отзивите на критиката към комедията са доста добри и даже се чуват вече баналните прогнози за спечелване на „Оскари" и други награди. Във филмографията на Стивън Фриърс заглавието се вписва като финална глава от неофициалната му трилогия със силни женски персонажи начело - заедно със завоювалите десетки награди „Филомена" и „Кралицата".
