Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

I’m Thinking of Ending Things: Да седнеш на вечеря в главата на един човек

Филмът на Кауфман си струва за хора, които обичат мисловни ребуси (по-ясни от "Тенет"), и със сигурност заслужават повторно гледане Снимка: IMDB
Филмът на Кауфман си струва за хора, които обичат мисловни ребуси (по-ясни от "Тенет"), и със сигурност заслужават повторно гледане

Някъде по средата на новия филм на Чарли Кауфман - I'm Thinking of Ending Things внезапно (и не съвсем на място) си спомних за Locke на Стивън Найт - филмът, в който гледаме как Том Харди шофира час и половина и говори по телефона, но това е напълно достатъчно, за да разберем страховете, колебанията и изборите, към които го води пътят.

Може би защото филми като него и тези на Чарли Кауфман са камерни - усещането да ги гледаш е като това да се промъкнеш в дома на човек и да го наблюдаваш, докато той вярва, че е сам.

В случая Кауфман буквално ни държи на седалката до двойка (Джеси Племънс и Джеси Бъкли), която тръгва с кола през снега, за да се запознае момичето със семейството на своя приятел.

С една уговорка - тя планира това да е последното им пътуване заедно, защото скоро ще прекрати връзката им. Това е и нещото, което занимава съзнанието ѝ постоянно - ние чуваме мислите ѝ, прекъсвани само от диалога между двамата.

Тук е редно да споменем, че филмът е адаптация на дебютния роман на Йън Рийд със същото име. Това се усеща веднага - езикът на мисълта е литературен, философски и поетичен, и най-вероятно е заимстван направо от страниците. 

Това е и едната линия, която Кауфман следва плътно - вътрешния живот на човека, неспокойния ум, обсебен напълно от една идея, която го връща непрекъснато в една и съща изходна точка.

Постепенно обаче реализмът се пропуква (само припомняме, че Кауфман преди е режисирал "Аномалиса" и "Синекдоха, Ню Йорк", а преди това беше сценарист на "Да бъдеш Джон Малкович" и "Адаптация"), но този път доста плавно.

И тук предупреждавам, че следват СПОЙЛЕРИ:

В началото прави впечатление само това, че Джейк (Племънс) сякаш чува вътрешните монолози на половинката си и се опитва да ги наруши с разговора им, защото е безсилен да ги заглуши.

Тя получава и странни обаждания по телефона, а името на екрана е нейното собствено (което по-късно се променя) - Луси (или Луиза; или Лусия?). Думите, които идват отсреща, когато вдигне, са: "Има само един въпрос за разрешаване. Изплашен съм. Чувствам се малко луд. Не ми е ясно."

Когато двамата вече пристигат в отдалечената ферма, където Джейк е отраснал, тези "бъгове" се пренасят на масата - всъщност действието непрекъснато прескача от една нормална вечеря с посвоему особени кандидат-тъстове (страхотни Тони Колет и Дейвид Тюлис) към времепространствени изменения (те изведнъж са възрастни, след това по-млади), които сякаш изскачат от миналото и бъдещето.

Това е и моментът, в който започва да се нарежда едно възможно обяснение: всъщност всичко се случва в съзнанието на Джейк, който прави равносметка на живота си през тези очевидно важни отношения от миналото, докато постепенно умът му се "затрупва".

Самият Кауфман казва, че "подкрепя всякакви интерпретации".

Снимка: Netflix

С напредването на филма това става дори по-ясно, когато в наратива се промъква и възрастният чистач на местната гимназия, който изглежда е самият Джейк и непрекъснато бълнува наяве, докато гледа младите хора по коридорите (един вид лабиринт, в който го оплита съзнанието му).

В края на филма, когато двойката се качва обратно в колата, за да се прибере, двете линии се сливат, тъй като те се отбиват в училището.

Това е и моментът, в който нещата излизат извън контрол: спомените вече се превръщат в съзнание, а идеята за пропиления потенциал се изразява в представата на Джейк, че излиза пред публика, за да получи Нобелова награда.

Впрочем, неговата реч е от заимствана директно от "Красив ум" на Рон Хауърд, а най-вероятно това има за цел съвсем откровено да ни напомни за филма от 2001 г.

Ето защо I'm Thinking of Ending Things в крайна сметка е толкова добър - не само, че успява напълно да обърне представата ти за това каква е темата му (в началото си убеден, че е за младата жена и нейните колебания), но в крайна сметка е филм за разминаването между амбициите и реалността; за онова, което не можем да контролираме, включително и любовта на другия.

В романа на Рийд в крайна сметка всичко това приключва със самоубийство, но Кауфман е решил да остави краят свободен за различен прочит (както и целия филм), макар че типично посвоему вкарва там и едно анимационно прасе. С него напомня за себе си и за някои зрители това може би ще дойде в повече.

И тук спойлерите свършват.

За хора, които харесват донякъде сюрреалистичните мисловни ребуси (една идея по-ясни от "Тенет"), филмът на Кауфман си струва и дори заслужава второ гледане, макар да е дълъг над 2 часа - първото така или иначе потъва в търсенето на смисъла, след което умът е достатъчно спокоен да открие и останалото. 

Най-четените