Високите иглолистни дървета и заснежените хребети на долината Хъдсън рядко са изглеждали толкова заплашително на екрана, както в The Pale Blue Eye. Мистерия от режисьора Скот Купър, която ще ви зарази по-скоро със зимно настроение, отколкото с желание да тествате прозорливостта си чрез криминалните загадки.
В тази лента на стрийминг услугата Netflix има повече студ, викториански дрехи и калдъръми, отколкото нестихващо напрежение, което е поврат, ако сравняваме The Pale Blue Eye със съвременните криминални ленти.
Но има и много носталгия по класиката в този жанр - предразполагане на публиката с мрачна обстановка и с един огорчен от живота детектив, който върви към дъното на мистификацията.
The Pale Blue Eye няма да ви побърка от интензивно очакване. Съвсем не.
В противовес на периодично срещащите се наелектризирани сюжети в киното, Скот Купър е окомплектовал едно спокойно действие, с което ни връща към методите на старата школа за разплитане на мистерия.
Базиран на романа от Луис Баярд, филмът проследява ветерана-детектив Огъстъс Ландор (Крисчън Бейл), изваден от отшелничеството и пенсията си, за да разследва ужасяващата смърт на кадета от Военната академия на САЩ Лирой Фрай (Мат Хелм).
Младият мъж е намерен обесен, с разполовени гърди и извадено сърце, но въпреки жестокостта на смъртта му, ръководството на академията не може да реши дали случилото се с него е самоубийство, или преднамерено престъпление. Затова включват детектив Ландор, който е помолен да избистри детайлите, като преглътне пълното си презрение към военното училище.
Противно на дългия си стаж обаче героят смята, че няма да се справи сам и си намира помощник - стеснителния и поетичен кадет Едгар Алън По (да, същият писател и поет), който му казва отрано, че убиецът, когото търсят, вероятно е поет.
"Отстраняването на човешкото сърце е символ", обяснява По на детектива и с тази реплика го очарова още в първия момент на срещата им.
Стоманеният поглед на Ландор се пропуква, когато младият чудак влиза за първи път в дома му и се спуска към библиотеката. Със страстта си към поезията, романтичния поглед към света и едва доловимата увереност, По напомня на детектива за дъщеря му. Избягала, както самият той казва, преди години, за да се омъжи за човек, когото баща ѝ не одобрявал.
Тази динамика между баща и син, оформила се естествено между двамата основни персонажи, поставя основната конфигурация на филма. В общуването между Ландор и По и в интерпретирането на уликите, които откриват, има по-съществена информация от разпитите на основните заподозрени.
Научаваме защо главните герои са такива, каквито са, разбираме каква е мотивацията зад действията им, намираме скритото значение дори на най-дребните им маниери от всекидневието. Което е от полза на финала, когато лабиринтът от загадки блесне в логическата си последователност.
На чисто наративно ниво обаче тази фиксация върху основните персонажи създава проблеми с движението на действието. Прекалено протяжно е, особено вторият сегмент, когато Ландор и По се завъртат в омагьосан кръг на предложения, без да намират достатъчно достоверни факти, потвърждаващи някоя от хипотезите им.
Това подмятане от един криптиран дневник тук и една незабелязана рана там е етап, който трябва да се изтърпи със стискане на зъби, защото сценарият не е предвидил много сцени, които да държат вниманието на зрителите будно.
Мудно и уморително е, сякаш е измислен един плътен и добре обоснован начин, с който героите да влязат в сюжета, след това е дошла идеята за обрат, а останалата поредица от събития е само за пълнеж.
Добрата игра на Крисчън Бейл донякъде компенсира този пропуск в писането, макар че превъплъщението му в непокорния аутсайдер пасва точно на матрицата от роли, в които обикновено виждаме актьора.
Не е изненада, че Бейл отново е в образ на крайностите, което не е плюс за многоликостта на неговата кариера, но е от голяма полза за режисьора, понеже може да разчита на опитен в ексцентричностите актьор.
Рискът в The Pale Blue Eye идва от Хари Мелинг, който трябва да съживи Едгар Алън По с историческата фактология на неговото поведение, но и с меродавната му функция в историята. Aрката на неговия образ е далеч по-очевидна и предсказуема в сравнение с тази на Огъстъс Ландор, но изключвайки клишетата, с които текстът борави, Мелинг успява умело да влезе в енергията на поета с нюх към убийства.
С разсъжденията си като Едгар Алън По той допълнително опиянява атмосферата, защото вижда престъпленията отвъд дивашката им природа.
Докато Линдор има око за подробностите: хрумва му да отвори вдървения юмрук на мъртвеца и не се отвращава да бръкне дълбоко в разрязаните трупове, По има въображението да погледне зад първоначалната жестокост и да си представи профила на извършителя.
Във визуален план гротеската, в която битуват двамата герои, също е майсторски издържана. Цветовата палитра прави паралел не само с мрачните условия на самия град през зимата, но и с мъгливите обстоятелства около убийствата.
На едно невербално ниво The Pale Blue Eye подсказва, че пътищата до истината се по-неведоми, отколкото сме си представяли.
Филмът на Скот Купър вероятно ще ви се отплати на второто, третото или четвъртото гледане. Пълно е с компромати за героите между редовете, но се изисква време, за да сверите часовника си с темпото на режисьора, защото той не дава светкавични отговори.
За разлика от повечето мистерии, които се сглобяват така, че да трупат напрежение до финала, Купър показва всичко, което трябва да се знае, още с първите сцени, оставяйки си удоволствието да издърпа килимчето под краката на публиката с края и ги върне към азбучните истини за криминалистиката.
ПРИСЪДА ЗА THE PALE BLUE EYE:
