Не е задължително филм да получи "Оскар" и куп други награди, за да бъде определен като велик. Има някои, които по различни причини не получават подобни признания, но пък за сметка на това оставят неизличима следа в киното, добивайки култов статут за милиони фенове.
"Белите не могат да скачат" на режисьора Рон Шелтън със сигурност е такъв филм.
Едва ли има по-известна баскетболна история в киното. Тя не просто се е превърнала в нещо като емблема за този спорт, а през годините е вдъхновила и безброй деца по света да го прегърнат и заобичат.
Това е историята на двама баскетболни маниаци, бял и чернокож. Te изкарват пари на уличните игрища за баскетбол в Лос Анджелис, като мамят противниците си с помощта на популярния стереотип, че белите мъже не са толкова добри в този спорт и не могат да скачат високо, както чернокожите.
"Бях измислил заглавието още преди да съм написал дори дума", спомня си Шелтън, който е и сценарист на филма.
"На някои чужди езици се получаваше много забавно, тъй като "не могат да скачат" може да се превежда и като "не могат да отбележат". А да отбележиш означава и да го вкараш, така че се получаваше, че в някои страни белите мъже не могат да го вкарат", допълва още той.
Основна заслуга за успеха на филма имат Уесли Снайпс и Уди Харелсън, които поемат ролите на двамата главни герои - Сидни Дийн и Били Хойл. Двамата не само показват изключителна актьорска химия, но и завидни баскетболни умения.
Днес, малко повече от три десетилетия откакто филма се появява на големия екран, е трудно да си представим, че друг би могъл да изиграе някоя от ролите на двамата улични схемаджии.
Неслучайно тазгодишният римейк с участието на Синкуа Уолс и Джак Харлоу се оказа толкова слаб и неуспешен.
За Шелтън обаче нещата не са особено ясни, когато трябва да прави подбор на актьорите.
Към онзи момент режисьорът вече си е изградил име в жанра на спортните драми след огромния успех на бейзболния "Бул Дърам" от 1988 г. с участието на Кевин Костнър и Сюзън Сърандън. Шелтън дори е номиниран за "Оскар" в категорията за най-добър сценарий.
Така че режисьорът и сценарист сам вдига доста високо летвата, което още от началото води и до големи очаквания за "Белите не могат да скачат". Целта преди всичко е автентичност, максимално близка до реалността, а място във филма намират легенди от НБА като Маркис Джонсън, Фриймън Уилямс и Гари Пейтън.
За главните роли Шелтън започва да търси не просто добри актьори, а добри актьори, които могат да играят баскетбол.
Именно това е един факторите за успеха на "Бул Дърам". Там Шелтън използва своя собствен голям опит като бейзболист в аматьорски лиги, както и този на Кевин Костнър, който също е практикувал този спорт, за да се придаде максимално много достоверност на филма.
Същото се прилага и по отношение на "Белите не могат да скачат".
"Може да се каже, че така ги отсявах", казва Шелтън в интервю за Entertainment Weekly. "Един куп мениджъри ми звъняха да ми предлагат актьори, а аз просто казвах: "Та той не може да бие дори мен, как да го взема?", спомня си режисьорът и сценарист.
По думите на Уесли Снайпс "всеки един процъфтяващ млад актьор" е бил там за прослушване. Дори самият Киану Рийвс, който в онзи момент току-що е направил големия си пробив с "Точка на пречупване."
"Рийвс опитваше да импровизира и да ми подхвърли нещо, което да провокира естествен отговор от мен, но аз просто го оставях да увисне като прани гащи", спомня си Снайпс пред EW.
Той го прави умишлено с цел да помогне на своя приятел Харелсън да изпъкне по-добре по време на прослушването. Все пак основната причина Рийвс да отпадне е фактът, че просто не го бива като баскетболист, въпреки неговата "невероятна работна етика", според Шелтън.
В крайна сметка се оказва, че Харелсън е играл баскетбол през целия си живот и е доста добър с топка в ръце... за разлика от своя приятел Снайпс.
Да, актьорът е майстор на бойните изкуства с черен колан по карате и хапкидо, но пък не е играл много баскетбол или поне не толкова, колкото останалите.
Тук важна роля изиграва неговата изключителна природна атлетичност, голямото му его и още по-голямата му уста.
"Ловях добре, подавах добре, имах добра защита, но всеки мой изстрел беше "тухла", твърди Снайпс. "Всеки път, когато стрелях, дори и да не беше кош, говорех така, сякаш беше. Карах ги да си мислят, че са късметлии, че топката не е влязла."
Другият фактор, който натежава в негова полза, е приятелството с Харелсън.
"Уди и Уесли правеха магия, Уесли можеше да измисли забавна простотия, а Уди винаги знаеше как да отвърне и да открадне момента. Това е ключът за добрата химия. Имате нужда от двама различни човека, които се допълват", казва режисьорът.
Оказва се, че изборът на Шелтън е повече от добър. Филмът жъне изключителен успех сред публика, критици и във финансово отношение, когато излиза през март 1992 г.
Впоследствие кариерите на Снайпс и Харелсън имат различно развитие.
Снайпс става една от екшън легендите на 90-те, но по-късно попада в затвора заради укриване на данъци. От своя страна Харелсън участва в една редица успешни филми и получава три номинации за "Оскар".
Все пак приятелството им остава.
"Това беше едно от най-приятните преживявания в професионалния ми живот", казва Снайпс. "Намерих приятел и мой духовен брат за цял живот."