Когато фенове на пънка спорят коя е най-влиятелната група от този жанр, най-често има две водещи мнения. Ако спорещият е британец, ще каже, че на първо място това са Sex Pistols, а на второ място The Clash. Ако е американец, то отговорът му ще е - The Ramones, а след това The Clash.
Въпросът е, че именно The Clash е една от най-влиятелните групи в световната музика въобще, като влиянието им се усещат в десетки и дори стотици групи и изпълнители след това.
Преди 40 години, емблематичният албум London Calling на групата с една от най-запомнящите се обложки (снимка на фотографката Пени Смит, която запечатва как басистът Пол Симонън чупи своята бас-китара), се появява в музикалните магазини във Великобритания.
"Тази бас-китара беше счупена и си помислих "Е, това е проблем" - Clash никога не чупеха нищо по концерти - просто не можеха да си го позволят", разказва тур мениджърът на бандата Джони Грийн, който стои отстрани на сцената в Ню Йорк на 20 септември 1979, докато Симонън яростно забива инструмента си в пода. "Когато започна да го прави, се подадох и попитах "Какво става, Пол?" - и отговорът му, доста красноречиво, беше: "Ш**** се, Джони"."
Тази постъпка, която по-късно Симонън разкрива, че е резултат от забрана за аудиторията да стане и танцува, е заснет от Пени Смит. Впоследствие снимката става обложка на един от най-уважаваните албуми, правени някога не само в пънка, а и в музиката като цяло.
Откакто е издаден като двоен албум, London Calling е продадал повече от 5 млн. копия и е повлиял безброй много хора.
Но когато Симонън, Джо Стръмър, Мик Джоунс и Топър Хедън започват с композирането на албума, нещата не изглеждат твърде розово.
"Всичко изглеждаше скапано, честно казано, и това е историята на London Calling", обяснява Грийн. Самият той по това време се занимава с организирането на турнетата на бандата и е един от малкото хора, видели с очите си подготовката на албума.
По това време пънкарите точно за изгубили мениджъра си, както и първоначалното си студио в Камдън. Звукозаписната им компания също е изгубила интерес към тях, а авторите на парчетата - Стръмър и Джоунс, страдат от дълъг период на творчески блокаж.
Турнето в САЩ в началото на 1979 г., редом до големи имена на рокендрола ветерана Бо Дидли, както откриването на ново място за записи в Пимлико водят до прилив на креативност.
"Имаха какво още да кажат и искаха да го кажат... така че намерих един гараж на Костън Стрийт, долу край Воксхол Бридж. Беше място, където бяха пребоядисвали скъпи коли - едни съмнителни малтийци с палта от камилска вълна - но имаше прекрасно помещение, голямо и дълго", разказва Грийн.
Повлияни от музиката, която са чули в чужбина, The Clash започват да работят "по 10 часа на ден, седем дни в седмицата, в продължение на три месеца". В самия процес вкарват в албума не само стандартен пънк, но и различни елементи от това, което са попили от турнето - реге, рокабили, ска, джаз и т.н.
Докато фрагментарните песни започват да се оформят, The Clash се преместват в студиото "Уесекс" в Хайбъри и наемат продуцента Гай Стивънс - човек, който има уникален метод да вдъхновява пънкарите.
"Струпваше столове на купчина и просто тичаше към тях и ги буташе, докато някой свиреше китарна партия. Помня как веднъж взе стълба и я въртеше около себе си, и за малко да отнесе главите на хората," разказва Грийн.
"Той беше по-див рокаджия, отколкото повечето музиканти, честно казано... имало е случаи, когато се е налагало аз да го изнасям от това студио в безсъзнание и да го натоварвам на такси."
След записа в последния момент на финалното парче Train In Vain - песен, създадена толкова късно, че дори не е имало време да бъде включена на обложката - бандата поема на ново американско турне, където е заснет и кадърът за обложката на албума.
Сцената е мястото, където мнозина за първи път се сблъскват с The Clash.
"Те бяха невероятни на живо," казва американският певец, автор на песни и активист Били Браг. "След техните концерти винаги си тръгваш с прегракнал глас и кънтящи уши. Изливащата се от тях енергия беше просто феноменална."
За Браг обаче това, което бандата е имала да каже, е било също толкова важно, колкото и начинът, по който са го изпълнявали.
Вземете например едноименното заглавно парче. Сега то се използва за какво ли не - от химн за феновете преди мачове на "Арсенал" и "Фулъм", за саунтрак на безбройни филми и сериали, когато става въпрос за Лондон - от “Приятели” до Джеймс Бонд, и за какво ли още не.
И все пак всъщност то е антиутопична история, вдъхновена от новинарска публикация, описваща каква част от града би се оказала под вода, ако Темза предизвика наводнение. Текстът също така говори за проблеми като ядрени аварии, защита на околната среда, злоупотреба с наркотици и полицейско насилие.
Политическото естество на албума вдъхновява Браг, както и много други, "да излязат и да се борят за себе си".
"Ако не бяха Clash и техният политически дух, пънкът би бил само прическа и панталони с вериги, а не цялостно движение", коментира той. "За мен те бяха последната голяма банда, която притежаваше този дух на "музиката може да промени света", и London Calling беше техният зенит."
Като се има предвид, че The Clash изследват и други жанрове освен пънк-рока за този албум, вероятно не е изненадващо, че London Calling е вдъхновение за редица групи и изпълнители, част от които далеч не влизат в рока и пънка.
Така например рап изпълнителката M.I.A. разказва за това колко важна е била бандата за нейното израстване, както и за препратките към него в собствения й сингъл Galang от 2003. Тя също така използва семпли на The Clash във вероятно най-прочутото си парче - Paper Planes.
От другата страна на океана, бандата също има сериозно влияние. Чък Ди от хип-хоп легендите Public Enemy описва London Calling като "един от най-великите албуми, правени някога", като обяснява как четиримата пънкари "ни научиха да се борим за това, което наистина има значение - и да го правим максимално шумно".
Train In Vain може и да е парчето, с което The Clash пробиват на американската сцена, но друга песен привлича вниманието на канадския изпълнител Робърт Гордън Макхарг III - един от кураторите на изложба в Лондонския музей, посветена на историята на албума и ефекта, който той е имал по цял свят.
"Clampdown промени живота ми. Нейното послание беше много важно за мен", казва той.
Песента, за която първоначално фронтменът Стръмър твърди, че се отнася за строгите регулации за паркиране, изследва опасностите на репресивна политическа система.
Посланието й остава силно за мнозина, включително и за бившия кандидат-президент на демократите в САЩ Бето О'Рурк, който дори цитира текста й по време на политически дебат.
Самият Бето е бивш музикант и има своя рок група в младежките си години, а The Clash са една от бандите, които той цитира като свое вдъхновение.
Според Макхарг част от причините за трайния успех на London Calling са, че това е "глобален албум". Албумът е идентификаторът, използван от BBC World Service, когато радиото е предавало из Европа през Втората световна война.
"Те са се опирали на историята на BBC и начина, по който фразата “London calling” се е обявявала. Албумът е призив към света, глобално послание. Аз живеех в Канада и го чух," разказва Макхарг.
Албумът и сега продължава да печели фенове по цял свят.
Хана Каник, студент в Орегонския университет, казва, че за първи път "истински е слушала" London Calling по време на първата година в колежа, след като години наред е чувала песни от него, докато е пораствала.
"Слушах албума като своеобразна връзка със семейството ми и живота у дома. Сега, години по-късно, когато го слушам, ми напомня за първото ми усещане за независимост и осмислянето как да бъда самостоятелна и да живея самостоятелно", обяснява тя.
21-годишната Хана, която е от Сакраменто, Калифорния, го посочва за един от любимите й албуми и го смята за "вечен".
"Много от темите в албума, като трудното намиране на себе си, или оправдаването на очакванията на обществото, са все още много релевантни и сега," заявява тя.
Човекът, който е бил там от самото начало, споделя, че е бил изненадан как албумът и бандата са останали толкова популярни.
"The Clash експлодираха като най-добрия фойерверк, който сте виждали в живота си... те напълно ви увличаха, и после всичко изчезна," казва Грийн. "Наистина албумът стигна до най-далечните точки на света, но беше трудно да си представим, че ще е така, когато създавахме London Calling."
