Режисьорът Дани Бойл ("Беднякът милионер") и сценаристът Алекс Гарланд ("Плажът") измислиха собствен франчайз много преди това да стане модерно.
Още през 2002 г. с "28 дни по-късно" (28 Days Later) те дадоха нов живот на по онова време вече банализирания зомби жанр и го заразиха със скорост, ярост и кинематографичен стил, каквито зрителите дотогава не бяха виждали.
През дигитална камера видяхме улиците на опустелия Лондон в зората на постапокалиптичен кошмар. И ако преди зомбитата в киното вървяха мудно и плашеха с гърлените си звуци, при Бойл те вече тичаха - и то като Том Круз на четири кафета. Така се роди един мит.
Сега, повече от две десетилетия по-късно, Бойл и Гарланд се завръщат с "28 години по-късно" (28 Years Later) - трета част, която в известен смисъл продължава историята, но прави чувствителен скок във времето и в тона на разказване.
Новият филм на творческото дуо не е само зомби-хорър. Той е фолклорна притча, алегория за отчуждаването на индивидуалния човек от общността и лична драма за загубата.
Трейлър на "28 години по-късно" гледайте тук:
Сюжетът ни отвежда на Светия остров - реално място край североизточния бряг на Англия, превърнато във феодален анклав, напълно откъснат от континента.
Обитателите му са оцелели от заразата, затворени в самодостатъчно общество. Те сеят култури, дестилират собствена бира и живеят с постоянна подозрителност към всичко отвъд морето, където бродят гротескните жертви на кръвно предаван вирус.
За разлика от първите два филма ("28 дни по-късно" и "28 седмици по-късно"), тук заразените канибали са еволюирали, добавяйки щипка свежест към вече познатото преследване. Някои от тях са "пълзящи", придвижват се по корем и приличат повече на хипопотами, отколкото на хора. Други са "алфа" - по-бързи и по-умни, но пак изригват като гейзери, когато ги уцелят във врата.
На този фон се разгръща историята на 12-годишния Спайк (Алфи Уилямс), който заминава на континента с баща си Джейми (Арън Тейлър-Джонсън). Като част от ритуалното му възмъжаване той се отправя на лов за заразени с лък, стрели и насоките на опитния в занаята баща.
В поредица от сцени, изпълнени със светкавични движения, камерата улавя бащата и сина, които препускат из гората, стрелят и се опитват да надбягат заразяването. Енергията и техническите умения в тази първа част на филма са завладяващо добри. Истински спектакъл на кръв, мъжество и болести.
Но след като приключва, става ясно, че за Спайк това не е игра.
Майката на момчето - Айла (Джоди Комър) - страда от мистериозно заболяване и докато е на континента, Спайк научава, че сред заразените има здрав лекар, който с мистични методи може да разбере какво се случва с нея.
Оттук нататък филмът поема рязък и главозамайващ завой - от класическия екшън към философска алегория. Започва да се лута между желанието си да бъде притча и зрелище.
Усеща се опитът на Дани Бойл да разкаже нов тип зомби-история - не за края на света, а за живота след апокалипсиса. Но заради това решение историята като че ли не може да си намери мястото.
Едновременно се изкушава да залита по познатите клишета - престрелки, садистични сцени, героични жертви - и в същото време се опитва да включи дълбоко психологически и жанрово експериментални елементи.
Двата лайтмотива се срещат в една особено потресаваща сцена, в която заразена с вируса жена ражда бебе пред очите на Спайк и майка му. Кадрите са заснети с ритуална тържественост, в атмосферата присъства чувството за страх и неизвестност, но все пак резултатът е странен, объркващ и излишен. По-скоро провокация, отколкото изпипана драматургия.
Съществен минус е и че преминаването между различните тоналности невинаги върви гладко. От зомбитата сценарият се прехвърля към митологията, след това прави препратки към Шекспир и пак се връща на кървавия екшън.
Сякаш филмът е забравил как трябва да се държи - като философ или като ловец на глави. Тъкмо когато си мислиш, че ще чуеш цитат от "Хамлет", и някой изненадващо гръмва зомби с арбалет.
За консистентността на филма не помага и плоската, учудващо едноизмерна игра на Джоди Комър в ролята на болната майка. Ролята ѝ изисква уязвимост и вътрешно напрежение, а Комър залага предимно на отнесени погледи и еднотипна меланхолия.
Младият Алфи Уилямс, около когото се развива историята, също не е във вихъра на актьорските си възможности. Образът му е вял и за главен герой - престъпно безинтересен.
"28 години по-късно" има своите безспорни достойнства - визията е впечатляваща, а редуването на близки и широки планове е силен аргумент в полза на големия екран пред стрийминга. Но в крайна сметка продукцията показва ясно, че и най-талантливият екип не може да сътвори чудо без стабилен сценарий.
А Дани Бойл, който от време на време успява да излезе от полето на забравата, вероятно пак ще покаже, че е сред най-талантливите живи кинотворци. Но тази история няма да е неговото голямо завръщане.
ПРИСЪДАТА ЗА "28 ГОДИНИ ПО-КЪСНО": 2 от 5 кафенца
Филмът е по кината от 20 юни.
••• Кой нови филми чакаме да излязат до края на юни вижте тук:
