Тръгнах си със смесени чувства от втория концерт на прочутите "Канзас" в България.
От една страна, чувството да си на няколко метра от истински легенди и виртуози в музиката, е страхотно, особено след като пропуснах първия им концерт преди две години.
От друга, меланхоличното усещане също бе много силно - както от сценичното поведение на самите "Канзас", така и от публиката.
Изборът на организаторите на Зала 1 на НДК като място на събитието - "Канзас" може да са много арт и прогресив, но въпреки всичко са си рок банда - предопредели заспалото настроение сред умореното от работния ден множество. Потънало в познатите червени столове на залата.
Познати у нас най-вече с баладата Dust in the Wind и след това и с други хитове като Carry on, Wayword Son и Point of No Return, самите музиканти не издържаха на изкушението да покажат своята елитарна виртуозност и свръхпрогресив звучене.
Безкрайните импровизации направиха концерта оргазъм за музикантите в публиката, които с интерес наблюдаваха всеки детайл, всяко движение от похватите на бандата, но нормално те представляваха малцинство в залата.
Самото начало с 8-минутния "Magnum Opus" предопредели характера на събитието като нещо средно между рок и симфоничен концерт, а това нямаше как да вдъхнови безкрайно аудиторията, която - въпреки комплиментите от страна на басиста Били Гриър колко е страхотна, аплодираше по-скоро вяло и отвреме-навреме се чуваше по някой възглас "Carry on!", подканящ за изпълнение на Wayward Son.
Очаквано, редът за него дойде в самия край на биса, включващ три песни, и тогава градусът на настроението в залата бе най-висок. Показателно за цялостната атмосфера на концерта бе, че след това хората побързаха да си тръгнат - злокобно потвърждение на думите на самите "Канзас", че всички - и те, са като като "прах, носещ се по вятъра" (All we are is dust in the wind).
