За да разберем изтърканата показност на 12-я студиен албум на Джей Зи - "Magna Carta Holy Grail", и различните пътища на двамата най-големи звезди на рапа в наши дни - г-н Картър и г-н Уест, трябва да се върнем около десетилетие назад до момента, когато първият бетонира статуса си на Финиъс Барнъм на хип-хопа.
Моментът е ноември 2003 г. След излизането на своя осми и обявен за "последен" албум - "The Black Album", Джей Зи организира "парти за оттеглянето си" в Медисън Скуеър Гардън.
Мегаконцертът, доходите от който отиват за благотворителност, включва куп гостувания от световни звезди, включително тогава (още само по слуховете) неговата партньорка Бионсе, Мери Джей Блайдж, Common, Ghostface Killah, Ар Кели и дори Вайълета Уолъс и Афени Шакур, майки на покойните Notorious B.I.G. и Тупак Шакур. The Roots пък са поддържаща група.
Голямото прощаване с шоубизнеса на Джей Зи е заснето в документален филм, озаглавен "Fade to Black", който дебютира следващата година
Свързващите сцени във филма комбинират кадри от записите на „The Black Album" с карди от шоуто в Медисън Скуеър Гардън. Вижда се как Джей Зи как работи с Рик Рубин по парчето "99 Problems," като легендарният продуцент се възхищава на свръхестествената му дарба да твори - слушайки бийтове, оформяйки строфи в главата си и записвайки ги по памет.
"Никога не съм виждал нещо подобно," казва Рубин пред Майк Ди от Beastie Boys. "Той не пише нищо на хартия." По-късно Джей Зи е в студиото с изгряващ изпълнител и продуцент на име Кание Уест, който носи абсурдно оранжево поло и яркооранжева бейзболна шапка, леко наклонена на една страна. "Бих се гръмнал", сега вероятно би казал Уест за този стайлинг.
"Една от радостите на музикалния бизнес за мен е да гледам как новите творци се развиват", казва Джей Зи за Уест. "И сега този nigga, той просто рапира, и страстта, която той има към музиката, не мисля, че тя някога ще спре".
Естествено, "пенсионирането" на Джей Зи е добре пресметнато. Нещо като опит да бъде повторен ходът на Майкъл Джордан - да зареже микрофона в пика на славата си, само за да се върне и да спечели още поне три титли.
"Това беше най-скапаното оттегляне в историята," казва по-късно Джей Зи пред Entertainment Weekly. След като прави колаборации с Ар Кели и Linkin Park, той се връща в студиото три години по-късно, работейки вече по деветия си солов албум - „Kingdom Come".
Благодарение на шума около оттеглянето/неоттеглянето му, той дебютира директно под №1, продавайки 680 000 копия за първата седмица - най-големите продажби до момента за Джей Зи.
Завръщането му обаче е под формата на лишен от вдъхновение хаос. Албумът звучи самодоволно (справка: "Beach Chair"). И в крайна сметка Джей Зи губи наградата "Грами" за най-добър рап-албум, която отива при третия студиен диск на Кание - „Graduation".
Гвардията се сменя
За разлика от Джордан Джей Зи не се завръща да спечели още титли. Всъщност, с изключение на „Watch the Throne" - общ проект от 2011 г. с Уест - и концептуалния албум „American Gangster", Джей Зи не е пускал приличен албум от „The Black Album" насам.
И излизащият сега с много шум „Magna Carta Holy Grail" е трети от четирите лишени от блясък негови солови проекти (справка: Kingdom Come, The Blueprint 3) от съдбовното "последно парти" насам.
„Magna Carta Holy Grail" залага на доста добре премислен маркетингов трик. Джей Зи си партнира със Samsung Mobile. Те се съгласяват да купят купят 1 милион копия на албума (срещу $5) преди излизането му, които да предоставят на потребителите на Samsung Galaxy чрез безплатно приложение на 4 юли - три дни преди официалния дебют.
Това кара RIAA да промени сертификацията, отброявайки дигиталните продажби на албума незабавно, вместо да изчака обичайните 30 дни след излизането му - и така гарантира, че „Magna Carta Holy Grail" ще е платинен, дори още преди да се е озовал в магазините.
И понеже да бъде цифров лидер явно не му е достатъчно, Джей Зи представи обложката на албума в Солсбъри, до оригиналното копие на Магна Харта
Албумът започва с "Holy Grail" - песен, която е своеобразно йо-йо между впечатляващите R`n`B вокали на Джъстин Тимбърлейк и рапирането на Джей Зи. Текстът е за... можете ли да познаете? Блясъкът на славата - като използва Ем Си Хамър и Майк Тайсън като примери.
Някъде по средата на песента Джей Зи и Тимбърлейк скандират в унисон: "Всички ние сме само шоумени / Ние сме глупави и заразни" - странно извъртане на "Smells Like Teen Spirit" на антикорпоративните Nirvana - от видимо най-корпоративните изпълнители на пазара в момента.
Бийтът на "Picasso Baby's" напомня за ретро-звученето на Джей Зи от ерата на "In My Lifetime", но текстът граничи с абсурда: "Не е трудно да се определи / Че аз съм новият Жан-Мишел / Заобиколен от Уорхоловци / Целият ми екип / Две бугатита пред Арт Базел / Просто искам да живея колосално."
Парчето е пълно с празно самохвалство, което прелива и в следващата песен "Tom Ford", в която Джей Зи рапира за "Конкорд" и костюми на "Том Форд" върху банален, сякаш заимстван от Nintendo бийт, звучащ като демо на Crystal Castles. Плюс още текстови нонсенси - този път за технологии: "Майната им на хаштаговете и ретуитовете, нига / 140 знаци в тези улици, нига."
Има и някои доста странни аналогии между робски кораби и пътуване с яхти в парчето "Oceans," където Франк Оушън припява "Надявам се моята тъмна кожа да не оцапа този бял смокинг / преди изложбата на Баскиа, но ако това стане / Майната му, майната му".
В "Crown" пък Джей Зи възклицава за новата си спортна агенция, рапирайки: "Скот Борас, насам, бейби / Робинзон Кано, идваш с мен."
Но абсолютно най-слабата песен в албума е "Somewhereinamerica". Да, лупът с тромбона е страхотен, но след това Джей Зи отваря уста и рапира за милионите си. И накрая заявява: "Те виждат, че още се старая / Защото някъде в Америка / Майли Сайръс все още си врътка дупето'." Сериозно? И ако мислите, че това е зле, потърпете до припева: "Twerk, twerk, twerk, twerk / Twerk, Miley, Miley, twerk." Кой знае, може би пък да му е харесало нейното видео с еднорога?
Това е всичко друго, но не и хип-хоп
„Magna Carta Holy Grail" не е напълно отчайващ. "FuckWithMeYouKnowIGotIt" съдържа приятно вокално взаимодействие между Джей Зи и Рик Рос, напомнящо за дните на Reasonable Doubt.
"BBC" е страхотно парти-парче - с гостуване на някогашния съперник Nas, а "F.U.T.W." демонстрира най-доброто, на което е способен в момента Джей Зи като текстове, включително убийствените строфи: "Америка се опита да кастрира великите / да убие Малкълм, да разтърси Касиус / Чакай, покажи им, младежо, покажи им / Само да опитат да те заглушат, да ти казват да бъдеш скромен."
И все пак песента "Jay-Z Blue" - за това как той е станал баща на Блу Айви - е образцов пример за всичко сбъркано в албума. А би могло да бъде смислено парче за рапъра, опитващ се да бъде по-добър баща от своя собствен родител, заявявайки: "Баща ми никога не ме научи как да бъда родител / И се отнасяше с мама така, че да не искам да повтарям стъпките му". Вместо нещо подобно, нещата се израждат в свръх-продуцирана какафония с джингли от приспивни песнички и семпли от филма на ужасите Mommie Dearest.
Всъщност, основната част от албума, която е предимно продуцирана от Тимбаленд, изглежда прекалено продуцирана. Бийтовете на Тимбаленд - а те са наистина много зарибяващи - са толкова пронизващи и преобразими, че са надделявали неведнъж над текстовете на Джей Зи в миналото, примерно в така харесвания от Барак Обама "Dirt Off Your Shoulder" от The Black Album. Тук обаче 43-годишният рапър доста се затруднява да поддържа темпото.
Неизбежно ще се правят сравнения между „Magna Carta Holy Grail" и „Yeezus" на Кание Уест, излязъл само няколко седмици по-рано
Има няколко провокативни отправки към диска на Уест, например там, където Джей Зи се самоопределя като "бог" няколко пъти в парчето "Crown" (справка: "I Am a God" на Кание), и текстово намигване към "Strange Fruit" на Нина Симон в "Oceans," което Уест семплира за "Blood on the Leaves" в Yeezus.
И все пак двата албума не биха могли да контрастират повече един с друг. Докато „Magna Carta" изглежда като колекция от изтъркани джетсетърски рапове върху хаотични бийтове, сглобени изкуствено в цялостен продукт, „Yeezus" звучи като единно цяло - минималистично съкровище, преливащо от антикорпоративна язвителност. Доста иронично всъщност, че „Yeezus" се появява най-вече благодарение на намесата в последния момент на Рик Рубин.
