Няма да се срещнем повече...

24 ноември 1991 - докато прибирам тетрадките си по математика в училище, моя съученичка ми казва, че Фреди Меркюри е починал.

В детинската си болка почвам да споря с нея, че - не, не е разбрала, Фреди не е мъртъв, той просто обяви преди ден, че е болен от СПИН

Тази вечер мразя вечерната емисия, защото тя ми потвърждава новината за смъртта на солиста на Queen... Не помня да съм плакала, но помня болката от загубата на неговия глас. Помня осъзнаването на факта, че Фреди никога повече няма да пее и да пише нови песни и че Queen осиротява.

Помня слушането на последния му хит „These are the days of our lives...", попивайки погледа му от черно-белия клип, в който той е облечен в риза на котки. Поглед, който казва всичко; който едновременно успокоява: „Аз вече знам за себе си", но и натъжава: „Ние няма да се срещнем повече..."

Днес се навършват 20 години от загубата на Фреди Меркюри. Ще си го припомня с чаша вино в компанията на двата Best Of... албума, които и без това зная наизуст.

Фреди Меркюри вече е част от музикалната история. Няма такъв изпълнител. Вече няма...

„She's a Killer Queen

Gunpowder, Gelatine

Dynamite with a laser-beam

Guaranteed to blow your mind"( „Killer Queen")

Не искам да си го спомням слаб и борещ се със смъртта, а с хермелиново наметало и с корона на главата - един приживе възкачил се на трона на музиката крал, свалящ с респект короната си само пред публиката.

„We are the champions!

No time for losers,

cause we are the champions - of the world..."(„We are the champions")

Читателите на списание Rolling Stone му отреждат през 2011 г. второ място в класацията Best Lead Singers of All Time. В световен мащаб Queen продава над 300 млн. албума. Две от песните на Меркюри: „We are the champions" и „Bohemian Rhapsody" са определени като The greatest song of all time според Сони и Гинес.

В класацията на MTV 22 Greatest Voices in Music Меркюри е отново в челната тройка, а сп. Classic Rock го определя като най-великия рок изпълнител на всички времена...

Но не титлите и класациите превръщат Меркюри в значим изпълнител, а приносът му към музиката в световен мащаб. Както и признателността на феновете, чиято привързаност, интерес и внимание са най-точният индикатор за това дали дадено творчество е обречено на краткотрайност или заслужава своята Алея на славата.

„Too much love will kill you every time.

I'm just the shadow of the man I used to be

And it seems like there's no way out of this for me..." („Too much love will kill you")

Фреди Меркюри умира вследствие на бронхопневмония, причинена от болестта СПИН, докато неговият дългогодишен партьор се грижи за него в последните години от живота му. Описван като по-затворен и дори срамежлив далеч от екстровертността в светлината на прожекторите, музикантът, който рядко дава интервюта, споделя със света информацията за заболяването си едва 24 часа преди смъртта си, смятайки за коректно да я пази в тайна заради близките си.

Така певецът, въпреки упоритостта на слуховете, продължава да насочва общественото внимание не към своята личност, а към творчеството си.

„And we can have forever

And we can love forever

Forever is our today

Who wants to live forever..."( „Who wants to live forever...")

Въпреки напредването на болестта си, Меркюри е отдаден на музиката до последните месеци на живота си, изразявайки желанието си към другите от групата да пишат колкото се може повече песни за него, които да бъдат издадени след смъртта му. Гласът му продължава да се бори, сякаш за да докаже, че мелодиите са по-силни от болките.

Записите в издадения през 1995 г. последен албум Made in Heaven го доказват със сила, емоционалност и дълбочина - въпреки тъгата.

„Every drop of rain that falls in Sahara Desert says it all,

It's a miracle,

All God's creations great and small, the Golden Gate and the Taj Mahal,

That's a miracle..."(„The Miracle")

В появилия се през 1989 г. албум The Miracle някои фенове виждат първоначално потвърждение на слуха, че Queen се разпада и че „чудото" е последното събиране на музикантите в студио. Едва по-късно става ясно, че чудо е всъщност волята на Фреди да продължава да твори въпреки влошеното си здравословно състояние, създавайки музикален материал за още два албума. На кръстопътя, където мнозина биха се отказали, Меркюри продължава да пее.

„Is this the real life?

Is this just fantasy?

Caught in a landslide,

No escape from reality..." („Bohemian Rhapsody")

Фреди превръща реалността във фантазия при всеки видео-клип на Queen. Легендарни остават преоблечените като жени членове на групата, сред които Фреди чисти с прахосмукачка по къса кожена пола и ярко цикламена блуза в „I want to break free" или децата, играещи ролите на Меркюри, Мей, Тейлър и Дийкън в „The Miracle". Всичко започва обаче с една божествена бохемска рапсодия, която променя представите за рока на редица поколения след 70те.

„I just gotta get out of this prison cell

someday I'm gonna be free, lord.

Сan anybody find me somebody to love..."("Somebody to love")

Фреди е обичан - така, както може да се обича една легенда, която има таланта да общува с хилядното множество, изпълнило рекордно стадионите на концертите (231,000 в Сао Пауло през 1981г.!), дарявайки на всеки в публиката поотделно усещането, че разговаря лично с него и пее само за него.

Наелектризирането на зрителите няма нищо общо с екстаза и припадъците на момичетата, влюбени в звездата. Това, което прави Фреди, е рокендрол! И малко магия...

„One dream, one soul, one prize,

One goal, one golden glance of what should be,

It's a kind of magic."("A kind of magic")

Но всъщност не, не е магия. Това е шансът, който ни дава музикалната история да се докоснем до гениалната комбинация от глас, талант, завладяващо присъствие, неуморимост, воля и любов към музиката във всичките й аспекти - от рок, през опера и класика до диско и дори госпъл.

„The Show must go on!

Inside my heart is breaking

My make-up may be flaking

But my smile still stays on."

Легендите умират рано. Създават нещо красиво, възхищават ни с неповторимостта на гласа и присъствието си, пламтят ярко пред очите ни и пред очите ни изгасват, оставяйки света с една бохемска рапсодия по-беден, с едно неразгадано Innuendo и без One Vision.

За нас, откриващите красотата в музиката им, остава благодарността, че споменът за тяхното наследство присъства в домовете ни, в многобройните дискове и записи, и може да бъде възроден във всеки един момент, когато имаме нужда от музиката им. Дори и след 20 години...