След първото десетилетие на новия век се оказа, че рок музиката отново е на път да замре. В навечерието на 21 век ню-метъл бандите като Кorn и Limp Bizkit доминираха модерните рок-станции, гръндж-бунтарите Creed продаваха милиони копия от албумите си, а бой-бандата *NSync представи най-бързо продавания албум за всички времена - No Strings Attached.
В арт частта на музикалния спектър Radiohead, които някога смятаха за спасителите на рока, изоставиха този стил с албума си Kid A, а The Marshall Mathers LP на Еминем се смяташе за хип-хоп версията на завръщането на Елвис.
Но тъкмо когато рок звученето започна да се оттегля към архивите, нещо се промени. Нюйоркчаните от The Strokes започнаха да нашумяват със своето модерно пънк-звучене от дебютния си цифров миниалбум (EP) Modern Age.
По същото време, гаражното рок дуо от Детройт - Джак и Мег Уайт, познати по-добре като The White Stripes, бяха посрещнати с подобен ентусиазъм от страна на публиката - заради стеснителната решителност на третия си студиен албум, White Blood Cells.
През няколко години рокът умира и пак се възражда
В момента това е период, върху който си струва да се върнем - и то не само защото наскоро беше десетата годишнина от лансирането на White Blood Cells. Историята за смъртта и възраждането на рока се е повтаряла многократно, и не спира да е валидна и сега.
Въпреки че бе добре приет от критиците, първоначално White Blood Cells не пожъна голям успех в САЩ. Великобританските трендсетъри бяха тези, които в края на 2001 година го обявиха за "възраждането на гаражния рок", "нео-геридж", или пък "революцията на ню-рока".
Похвалите за White Stripes бяха големи: покойният DJ Джон Пийл от BBC Radio One ги наричаше "най-вълнуващата банда от пънка или Джими Хендрикс насам".
През 2002, след като White Stripes подписаха договор с издателската къща V2 и White Blood Cells беше преиздаден, френетичният им химн на похотта "Fell in Love With a Girl" се превърна в хит, отчасти и заради вдъхновеното от Lego видео, режисирано от Майкъл Гондри.
По това време отзивите в американската музикална преса също станаха благосклонни към тях, а Spin и Rolling Stone ги нарекоха "спасителите на рок енд рола".
Дали всъщност рокендролът се нуждае от спасяване?
По това време обаче, Джак и Мег бяха виждани от пресата като ново явление, което отчасти се дължи на тяхното фалшиво твърдение, че са близнаци (а всъщност са разведена двойка), на типичната за тях цветова схема от черно, бяло и червено, липсата на бас китара и верността им към естетическата философия, наречена неопластицизъм.
Чарът и стилът на бандата обаче не са се градили във вакуум. И наистина, според Бен Блекуел, "официален архивар" на групата и племенник на Джак, вокалистът на White Stripes е представял версии на песните "Hotel Yorba," "The Union Forever" и "Now Mary" през 1998 г. с друга от тогавашните му групи - Two-Star Tabernacle.
Изпълнения на парчетата от White Blood Cells "I Can't Wait" и "Offend in Every Way" дебютират през 1999 г. с друг от неговите съществували за кратко проекти - Jack White and the Bricks, а "This Protector" и "I Can Learn" са свирени от White Stripes на първите им концерти през 1997.
"Според мен, в White Blood Cells Джак най-накрая изважда наяве всички забравени парчета от предишни години," споделя Блекуел в интервю. "Там той ги комбинира ги с бомбастичните тонове, които осигуряват успешния им дебют този път ['Fell in Love With a Girl,' 'I'm Finding it Harder to Be a Gentleman'], а резултатът от това е сам по себе си съвършен албум на White Stripes".
Пробивът на White Blood Cells е преди всичко заради уникалния дух
В сравнение с дебютния едноименен албум на бандата от 1999-а и De Stijl от 2000 г., White Blood Cells въплъщава промяната. В първите си два албума Джак и Мег отдават почит на блус идолите си от Чикаго и делтата на Мисисипи, както и на детройтските герои the Gories и the Stooges.
Но при White Blood Cells тези влияния, макар и все още налице, са оставени на заден план. "Прекалено често се забравя, че в White Blood Cells няма блус, солови изпълнения на китара, гост-музиканти и кавъри," коментира Блекуел. "Това е албумът на White Stripes, който не се вписва сред останалите - и вероятно постига такъв успех точно заради това."
Въпреки всички самоналожени ограничения върху този албум, той успява да бъде изненадващо разнообразен. Групата се лута между кънтри-багрите на "Hotel Yorba", през полу-баладата "The Same Boy You've Always Known" до прото-хевиметъл инструментала "Aluminum."
"We're Going to Be Friends" звучи като капризно училищно дрънчене, докато "I Think I Smell a Rat" демонстрира влиянието на испанската китара. Албумът е завършен с хард-рок парчето "Dead Leaves and the Dirty Ground" и нежния дует на пиано "This Protector".
Но определящата за White Stripes естетика, която се запазва и в White Blood Cells, е краткостта. Нито една от песните в албума не продължава повече от 4 минути - и само 6 от 16 парчета в него надвишават три минути.
Именно краткоста им позволява да покрият толкова голямо количество от музикален терен, докато междувременно остават привлекателни за неспособните да се концентрират задълго слушатели.
Може би това е причината албумът им да се харесва както на ортодоксалните рок-пуритани, така и на MTV поколението. "В по-малко от две минути" пише Бен Грийнмън за New Yorker през 2002, "['Fell in Love With a Girl'] дистилира 35 години гаражен рок и ви кара да жадувате за още от него".
Критиците за пореден път вещаят скоропостижна кончина на рок-епохата
Но, разбира се, така нареченото възкресение на рока беше краткосрочно. Впоследствие този стил пак започна да отмира. Само едно рок парче успя да пробие в топ 10 на класацията на Billboard Hot 100, като дори то не е съвсем "рок": сладникавото "Hey, Soul Sister" на Train, което пресата с право обяви за най-слабата песен през 2010 и "най-бялото парче, в което има напъни за соул".
"Това е краят на рок ерата," заяви наскоро Пол Гамбачини, "поп-професорът" на BBC. "Свършено е с него, точно както е свършено и с джаза... Това не означава, че повече няма да има добри рок музиканти, а че рокът като преобладаващ стил вече се превръща в част от музикалната история".
През февруари, точно след като The White Stripes обявиха официално разпадането си, основната причина за което те посочиха като "усилие да запазим красивото и специалното в бандата", от пресата се запитаха дали тяхното слизане от сцената не е краят на "последната от великите рок-групи".
Но възклицанията от този вид се чуват още от ранните години на рока. Рокабили-трупата Maddox Brothers and Rose записва краткото си парче "The Death of Rock & Roll" още през 1956.
Възкресението на кънтри музиката, предизвикано от John Wesley Harding на Боб Дилън, доведе до подобни лозунги в края на 60-те години. Разбира се, диско-музиката извади на преден план същите съмнения, преди пънк музиката да достигне до своя пик, а същото се отнася и за глем-метъла и ню-уейв звученето, последвани от грънджа.
