Когато успееш да ревизираш задачите си за седмицата така, че още в средата й да се чупиш, за да гледаш любимата си банда на фестивал в съседна държава, ти се иска всичко да е перфектно. Особено когато става въпрос за Сърбия и за дълго промотирания ти Белград. Всичко беше чудесно. Препоръчваме горещо плескавиците и сръбската бира. Но най-хубавото може би беше възможността да разберем, че ние не сме чак толкова зле, колкото си мислим.
Имаме някаква крайно мазохистична и доволно извратена склонност да се завираме сами в лично издълбани от нас миши дупки, където да оплакваме колко сме прости, грозни, бедни, неорганизирани, необразовани и пр. И това още повече се засилва, когато стъпиш на чужда земя и видиш как го правят там.
Мрачни мисли за това колко е гадно и сиво всичко в България започват да се въртят в главата ти като ято проскубани гарвани. Дори просяците по улиците в чужбина ти изглеждат малко по-арт, малко по-одухотворени, малко по...
Това е ужасно изморително, не води до никъде и те кара да се чувстваш като амеба, каквато ти в крайна сметка не си.
Но да се върнем на Белград. От няколко месеца бяхме планирали да се телепортираме на музикалния фест Belgrade Calling с великолепен line-up - Ozzy Osbourne, Slash, Faith No More, The Darkness, PIL, The Cult, Black Label Society и подобни големци. И в крайна сметка успяхме да се доберем дотам.
Резервирахме си великолепен хостел, в който домакини ни бяха едни разтропани сръбкини с перфектен английски. И май се оказаха последните, които искаха да си говорят с нас на английски. Като изключим една клошарка, която изръси "Do you have any spare change?", след като разбра, че не сме сърби. Нито един сервитьор, барман или промоутър на фестивала не искаше да говори английски.
Но тъй като сме в Сърбия, това не представлява абсолютно никакъв проблем. Просто чудесно илюстрира факта, че сърбите са крайни националисти, за които говоренето на чужд език е по-скоро хоби, отколкото необходимост. И да, "Нож, жица, Сребреница!" не е шега. И до ден днешен голяма част от сърбите живеят в Югославия и това е толкова ясно за всички, че дори звезди от величината на Public Enemy и Mike Patton се обръщат към тях с "people of Yugoslavia". Разбира се, публиката, иначе леко инертна, изпада в див възторг на тези геополитически закачки.
Фестивалът беше великолепен, защото бандите бяха подбрани чудесно. Имаше добър звук, достатъчно барове, за да не се получават опашки, хубаво разположение на сцената. Но липсваха елементарни неща като флаери с програмата и гривни при влизането на входа. Нямаше нито едно място, откъдето може да получиш информация за каквото и да е. Самите организатори не знаеха какво е станало с Dubioza Kolektiv - босненска банда, която трябваше да чуем още първия ден, но тя така и не се появи.
Да не говорим, че влезеш ли веднъж на фестивалната територия или оставаш до края, или си излизаш, когато ти се прииска, но после гледаш бандите през оградата. Интересно беше също защо организаторите бяха решили, че е много умно срещу твоя тридневен пропуск да ти дадат три отделни билета по дни. Пак казвам, без гривни или друг допълнителен фестивален аксесоар. На въпроса ни: "Какво правим, ако изгубим някой от билетите?" отговорът беше: "Недейте."
Първият ден беше доста вял. Сръбската публика не е от най-експресивните. Знаехме обаче, че на втория ден за дядо Ozzy ще има доволно подкрепление от България. Действително концертите през втория фестивален ден се получих доста по-добре като атмосфера именно заради българската публика, която знае как да изглежда и да се държи на такива мероприятия.
На третия ден, когато хедлайнери бяха Faith No More, имаше доста повече хора, но не толкова, колкото би имало на лайф на бандата в София. А братята сърби продължаваха да се държат така все едно Mike Patton им пее всеки ден под прозорците, и да, харесват го, ама няма нужда да му се превъзнасят кой знае колко. А човекът се раздаваше, както обикновено. Кулминацията, разбира се, трябваше да бъде излизането на бис, по време на който Patton на чист сръбски запя: "Айде Яно, айде душо...". И, логично, ние се побъркахме, но домакините, отново сдържани, припляскваха и припяваха лекичко като на концерт на Кичка Бодурова.
Не че нещо, ама наистина сме по-силна публика от тях, но големите изпълнители сякаш искат да се изправят пред "изтерзания от войни" сръбски народ и да го зарадват, да му се харесат някак, да го вдигнат така, както нищо друго досега. Затова и им пеят песни на техния си език, говорят за Югославия, а не за Сърбия, обясняват им колко са гостоприемни и как непременно ще се върнат. А сърбите кротичко пляскат под сцената.
Но едно трябва да им признаем на съседите - жените. Нито една не ходи с кошер на главата, няма разпукващ се фон дьо тен, няма кисели физиономии. Стройни, усмихнати момичета, с обикновена моминска хубост, с недокосвани от грим лица. Карат колелета и ролери и им е добре. И това в страната, която създаде турбо фолка.
