Дни преди концерта на Red Hot Chili Peppers един приятел ходи с вдървена ръка заради новата си татуировка. Червеният знак на групата точно на сгъвката на лакътя. Не можех да си представя как можеш да си причини тази болка, заради банда, която смятах за поприключила заедно с декадентската смелост на 90-те.
Ден преди концерта преигравах носталгия, гледайки пак добре заснетия лайф на Red Hot от 2003 на Slane Castle в Ирландия, където Джон Фрушанте побърква публиката със саморазрушителните си китарни сола. При които даже не си взема дъх преди да довърши. Естественият чешит, който Кийдис и Флий са подигравали при идването му в групата само 17-годишен за работата по Mother's Milk, наричайки го Зеления стършел и т.н. А по-късно, с целия си антиновобогаташки стил, е най-важният химикал за забъркването на продадения в 15 милиона копия Californication.
Джон за пореден път го няма в състава на Red Hot и аз изобщо не си купих билет навреме - разчитайки на местния концертен синдром "ако изпадне", "ако съм на кеф". Още повече, че не припадам по звездата в състава Антъни, който, когато печели първия си милион, си прави камина под формата на огромна гола жена. Кич, който сериозно можеше да пробие в музиката на бандата.
Когато обаче след жилавия гений басист, контузения нов китарист и машината на барабаните Чад, вокалът излиза на софийската сцена с отрязан крачол и хипстърски чорап и мустак и започва да подскача по неговия си хлапашки мичигански начин, някакъв дух ме хваща и ме избутва от мястото ми на "просто-критичен-свидетел" възможно най-близо до тях. "Арена Армеец" е пълна до дупка, включително с пружинести голи потни тела, така както заслужава една надцакала хероина група, успяла да жегне съвсем новите изнежени поколения.
Мога само да се срамувам, че два часа преди това седях отегчено пред залата и се чудех какво правят всичките тези малки и големи хора тук, една част от които дори си бяха купили от "единствените останали" пропуски по 200 лева, а други обикаляха с отчаяни табелки "Търся билет".
Не се превъзбудих и когато сновящият фотограф на RHCP - с красивата си калифорнийска приятелка - засече татуса на нашия човек и дойде да го снима за сайта им (и да го тупа по рамото за мазохизма). Когато обаче видях, че цялата тази тълпа изнемогва от тръпка концертът да почне, реших, че не е лошо да си проправя път до входовете на популистката зала. Не знам как компания от десет души, разполагащи с осем билета, вътре се озовахме с един излишен. Поздрави на тоя, дето го е получил по веригата "Предай нататък", поздрави и на SME, които не трябваше да се отказват от стадиона толкова бързо.
Истината обаче е, че именно гъчканицата в залата концентрира енергията, която Red Hot завъртат. При условие, че можеш да се движиш само в посока нагоре (особено ако си на терена), няма как да откъснеш мозъка си от сцената. Хем разпиляната, хем натрапчивата комбинация от ноти на Фрушанте на моменти ужасно липсва. Но Джош Клингхофер така преклоняващо се старае да го замества от стола си - включително с хипи аутфит - че забравям претенциозния повод, поради който се чудех дали през 2012 е редно да се вдигам за любимата група от разхайтеното ми тийнейджърство.
Искам да стисна всичките си приятели, когато след първия час Кийдис започва Under Тhe Bridge (1992) и си спомням историята му. Как отива на репетиция и сварва Флий и Джон да пушат в блажено да-игнорираме-Антъни състояние. Докато адски сдухан се прибира у тях и самосъжалително си говори с холивудските хълмове, почва да импровизира текста в колата, записва си го в тетрадка и месец по-късно Фрушанте създава инструменталната част на едно от най-силните парчета в Blood Sugar Sex Magic.
Не можеше да не скачаме на Otherside и Can't Stop, да не ревем на Snow и By Тhe Way - въпреки, че изпълниха почти само наизустени сингли, включително от новия си спорен албум, Red Hot направиха шоу, което никоя банда, посетила България това лято, не успя. Дори Cypress Hill по време на Elevation, когато цялата публика дишаше джойнт. Тук и за бира не се сещахме.
Дори дълго след концерта, когато слизайки с цялата тълпа от залата към центъра на София пеша, бяхме заети да повтаряме колко много са ни харесали. Банда рехабилитирани калифорнийци, които не веднъж са си признавали "Майко мила, не можем да повярваме, че сме живи".
