Колко често се случва професионалните музикални критици да станат за смях с негативни оценки за даден албум, който впоследствие се превръща в класика?
Примерите за нещо такова в музикалната история са много повече, отколкото си мислите.
Някои рок албуми стават толкова легендарни с годините, че днес ги разглеждаме като емблематични за жанра, обичани са от милиони фенове и са вдъхновили няколко следващи поколения музиканти.
Разбира се, това не означава, че всеки ги харесва и оценява подобаващо, а и понякога тяхната истинска стойност не си проличава веднага след излизането им.
Вероятно затова често се оказва, че първоначалните рецензии в големи музикални издания са твърде сурови точно към тези албуми, на които им предстои да се превърнат във вечни класики.
От дистанцията на времето можем да се върнем към няколко такива албума и към критиките за тях, които днес в голямата си част звучат абсурдно:
AC/DC - High Voltage (1976)
Не бива да го бъркаме с дебютния албум на AC/DC със същото име, който излиза единствено в Австралия през 1975 г.
Вторият High Voltage вече е интернационално издание и представлява компилация с най-добрите първоначални песни на легендарния състав. В него ще намерим всеизвестни рок хитове като T.N.T., The Jack, It's a Long Way to the Top (If You Wanna Rock 'n' Roll) и титулната High Voltage.
Това е албумът, който представя AC/DC пред света и павира пътя им към вечната слава.
Но едно прословуто ревю в Rolling Stone се отнася безмилостно към High Voltage и го определя като "историческо дъно" за хард рока.
Авторът на материала Били Олтман казва също, че бандата "няма нищо за казване в музикален план". Слушателите обаче не мислят така и High Voltage продава 3 млн. бройки само в Щатите.
Led Zeppelin - Led Zeppelin (1969)
Днес е лесно да окачествим дебютния албум на Led Zeppelin като трансформиращо събитие за музикалната история.
Ако питате обаче легендарното издание Rolling Stone, това е колекция от "слаби песни, лишени от въображение" и "пропиляване на значителен талант". Така пише списанието в първото си ревю на Led Zeppelin, макар че естествено, по-късно през годините коренно променя оценката си за албума.
В началото Zeppelin се сблъскват с доста пренебрежение от музикалните критици, както отбелязва и басистът им Джон Пол Джоунс: "Тогава отзивите в медиите бяха отвратителни. Никой не искаше да чуе за нас по една или друга причина... затова станахме много внимателни към пресата".
Black Sabbath - Black Sabbath (1970)
Още един дебютен албум, променил музикалната история, но посрещнат хладно от медиите.
Това е изданието, което се счита за родоначалник на хеви метъла и е класика за редица поколения, но Робърт Кристгау от The Village Voice го определя като "най-лошото от контракултурата, поднесено на пластмасов поднос".
От Rolling Stone пак се проявяват като неособено напредничави и посичат албума като "празна черупка", дело на "неумели трудоваци", създали "сковани имитации на клишетата на Cream".
Трудно е за обяснение защо Sabbath биват сравнявани точно с Cream - рок триото с Ерик Клептън начело, което няма твърде много общо с музиката на Ози Озбърн и компания.
Rolling Stones - Exile on Main St. (1972)
Ако днес потърсите каквато и да е класация на албумите на Rolling Stones, Exile on Main St. ще е някъде на челните места.
Двойният албум е записан по хаотичен и спонтанен начин във Франция, където Stones са се оттеглили като данъчни изгнаници.
Енергията в песните е уникална, но в началото Exile on Main St. не е никак добре посрещнат. "Реакциите в най-добрия случай бяха хладни", признава Мик Джагър по-късно.
Кийт Ричардс потвърждава: "Когато албумът излезе, той беше масово разкритикуван. Но след няколко години хората, които бяха написали рецензии и го бяха определили като боклук, вече го възхваляваха като най-великия албум на света".
Pink Floyd - Wish You Were Here (1975)
The Dark Side of the Moon може и да е върховото постижение на Pink Floyd според повечето слушатели, но неговият наследник Wish You Were Here има не по-малко достойнства.
Невероятният епос Shine On You Crazy Diamond и акустичното откровение Wish You Were Here са сред най-грандиозните песни, записвани някога.
Но не си мислете, че всички критици са оценили направеното от британската четворка.
От Melody Maker са направо възмутени: "Откъдето и да подходи човек към Wish You Were Here, той звучи неубедително с неговата непохватна искреност и показва критична липса на въображение във всички аспекти".
Още веднъж се намесват и журналистите от Rolling Stone, за да порицаят "безгрижното отношение" на групата, като даже критика получава използването на новаторски звукови ефекти.
"Страстта е всичко, от което Pink Floyd са лишени", заключава изданието.
The Beatles - Abbey Road (1969)
Точно така! Дори лебедовата песен на Beatles (албумът е записан след излезлия по-късно Let It Be) не е имунизирана от критики.
В New York Times считат, че епохалният албум (може би най-силният от късната ера на ливърпулската четворка) не е "нищо специално", защото "повечето мелодии вече сме чували другаде, а някои от текстовете са доста болезнени".
В Life пък пишат, че Abbey Road "не е сред великите албуми на Beatles", отчасти заради "натоварените аранжименти с прекомерни музикални ефекти".
А Guardian смята, че при песните в Abbey Road липсват "енергията и фокусът" на предишните колекции на Beatles.
Pearl Jam - Ten (1991)
Независимо къде класирате Pearl Jam сред големите гръндж групи, е трудно да не признаете, че Ten е един от най-страхотните рок дебюти в историята.
Още в първия си албум групата излиза с песни като Alive, Jeremy и Oceans, но те не впечатляват някои от големите музикални медии.
NME обобщава, че бандата "опитва да открадне парите от джобовете на малките деца, които харесват алтърнатив музика".
Entertainment Weekly счита, че Pearl Jam предлагат твърде малко, което вече не се съдържа в музиката на други гръндж групи като Soundgarden, Alice in Chains и Mother Love Bone.
"Pearl Jam вършеят напразно в търсене на груув и на добра песен", заключава рецензентът Дейвид Браун.
За щастие, историята отдавна го е опровергала.
