Първопроходникът на модерния социализъм Карл Маркс е казал, че историята се повтаря два пъти - веднъж като трагедия и после като фарс. И днес имаме възможност да видим колко точно пасва тази максима на съвременните му следовници в България.
В средата на 90-те години БСП пробва да възроди коматозната си идеология, като я сервира на шашнатия от настъпващите промени българин в целофанената опаковка на "демократичния социализъм". Опитът завърши трагично, след като червеното правителство на Жан Виденов си отиде с гръм и трясък заради краха на банковата система.
Сега дойде редът на фарсовото повторение - и не става въпрос за карикатурната възстановка на народната република във "ВИП Брадър", а за нещо опасно - насищането на политическата реторика с абсурдни призиви:
да се обърнем към комунистическото си минало за решения на настоящите си проблеми.
Соцносталгията не е изолиран български феномен. Среща се в целия бивш източен блок - в Германия, например, говорят за Ostalgie. Но никъде другаде това явление не заема такова централно място в политическия живот.
"Заслугата" за това трябва да отдадем на първо място на радетелите на българския ляв национализъм, който така точно отразява идеологическата настройка на НРБ през 80-те години с изповядваната от него смесица от ксенофобия, неграмотен марксизъм и популизъм.
Палмата на първенството тук дълги години държа вождът на "Атака" Волен Сидеров, който се вдъхновява еднакво силно от лявата икона Уго Чавес и десноконсервативния премиер на Унгария Виктор Орбан. Борбата със западния колониализъм и империализъм, спасяването на българщината от протягащите се към нея алчни ръце откъм Босфора и братската прегръдка с "единоутробните братя" от Русия - това са колоните, на които се крепи Сидеровата идеология.
Детайлите идват по естествен път - призиви за изгонване на чуждия бизнес, премахване на новините на турски, обещания за нереално високи заплати и пенсии и, разбира се, неизбежното залитане към режима отпреди 10 ноември.
"Изобщо не се притеснявам сега да кажа, че трябва да се върнат много неща от социализма. Ако ще да ме наричат комунист, както си искат, не ми пука", коментира наскоро Сидеров.
Но той се оказа "слаба ракия" в сравнение с новоизгрялата политическа звезда Николай Бареков. Бившият журналист явно надуши недоразработена електорална ниша и не само започна да зарежда избирателите с ударни дози популизъм и национализъм, но открито посочи народната република и нейния Първи като източник на вдъхновение.
"Упрекваха България, че била съветска провинция по времето на Тодор Живков, но тогава имаше работа за всички. Дойде демокрацията, поискахме и станахме европейска провинция, само че днес сме европейското гето, турска провинция на Балканите", говори Бареков при обиколките си в провинцията, подкрепян от Нешка Робева, на читалищните сцени.
Нейната роля е със страдалчески глас да слага патетична поанта на обещанията му. А те валят като из ведро, колкото обилни, толкова и абсурдни - 1 млн. нови работни места, таблети за всички ученици и безплатно зъболечение.
Бареков декларира, че ще възстанови военната повинност. Сякаш България може да поддържа огромна наборна армия, при положение че парите не стигат дори за сегашната шепа професионални войници и по-голямата шепа армейски чиновници.
В стремежа си да подражава на Живков Бареков даже се кани като него да затвори границата с Турция.
Само дето при Тато бяха спрели през лятото на 1989 г. нашите турци да се изселват, а новият политик сега иска да ги спре да се върнат за Байряма. Цялото това насъскване е вятър и мъгла, след като за тези избори ще са отворени близо два пъти повече изборни секции на територията на Турция.
Няма нужда Бареков да представя турските избиратели като орди башибозук, срещу които ще се изправят той и Росен Петров.
Да не говорим за ползата за ДПС, което получи отново шанс да сплаши електората си със спомена за т.нар. възродителен процес. И Сидеров е бивш активен член на ранния СДС, а ако се слуша Бареков - той е темелът на СДС-Пловдив.
Но и двамата са бледи епигони на така омразния им Бойко Борисов, на когото всъщност подражават. Няма друг политик от такава величина у нас, който да се е изказвал с толкова възхищение за бившия Първи и с такова умиление за времето отпреди 10 ноември, както го прави Борисов.
"Опитвам се да огрея навсякъде, такава ми е работата, но не мога да стигна Тодор Живков", скромно каза той в паметен коментар през 2010 г., докато беше премиер. И допълни: "Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава."
Но Борисов е съвсем отделна тема. Накратко: за всяка публика си има монолог - комунистически носталгичен и антикомунистически, преписан сякаш от дописка на "Демокрация" от 1990 г.
Ако обобщим биполярните му изказвания, Тодор Живков е светец сред антихристи.
На задния ред в групата на носталгиците стои БСП. Червената партия все още гледа проформа да се придържа към прозападния си и социалдемократически имидж и не смее толкова открито да се заиграва като другите със соца. Това е една от причините електоратът й да се разбягва към левите популистки формации като "Атака" и ББЦ.
Въпреки това столетницата предпочита срамежливо да крие носталгията си по миналото зад европейски лозунги - например т.нар. реиндустриализация, която стана програмен приоритет за червените едва когато за същото заговориха и европейските социалисти. Не че някой го прие на сериозно - повторното изграждане на "Химко" бе толкова фантасмагорично, колкото и откриването на обещаните 250 хиляди нови работни места.
Опитът засега показва, че напоената с мечти по "развития социализъм" политическа реторика може спокойно да се вкара в графата на традиционното предизборно лъготене. Но само засега. Икономическата стагнация и политическата криза може да ни тласнат в друга посока.
И тогава току-виж фарсът пак се превърнал в трагедия.
* Текстът на Людмил Илиев е публикуван във в. "Сега".