Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мъка - вечната втора фаза

Депресирана нация, която не се развива, а цикли
Депресирана нация, която не се развива, а цикли

Вчера беше Ден на национален траур. България се преклони пред паметта на жертвите на наводнението в с. Бисер. Дори не сме сигурни с главна буква ли се пише това зловещо словосъчетание, в което периодично попадаме.

А може би вече трябва да го изписваме само с главни букви, за да се набие в дебелите ни глави истинският му смисъл. Защото едва ли има друга нация (не в Европа, а в света), която за изминалите десет години девет пъти да е била в национален траур.

Миналата година се случи катастрофата на магистрала Тракия, преди това: Охридската екскурзия, автобусът на Бакаджика, влакът за Кардам, мостът-убиец край Бяла, Лим, Индиго...

Толкова сме обръгнали на трагедиите, че дори не помним подробностите около тях. Броят на жертвите е само някаква цифра в новинарски бюлетин. Скърбим, но всъщност не го мислим сериозно. Отказваме да повярваме в сериозността на положението, шокът ни прави неадекватни.

Това е първата фаза на скръбта. Терминът е на професор Верена Каст - специалист във изследването на психологическите реакции на мъката („траур" всъщност е немска дума и означава именно „мъка"). Според нея в началото поведението на засегнатите е парадоксално. Те се държат, сякаш нищо не се е случило, новината не е реална. След това идва фазата на емоционалното избухване. И наистина - погледнете какво се случва в публичното пространство след всяка катастрофа: емоциите бушуват във всички посоки. Болка, страдание, гняв, страх, ярост, безпокойство - всички ние сме част от процеса на емоционално сътресение.

И, естествено, на обвинения, които неизменно съпътстват втората фаза.

От психологическа гледна точка в преодоляването на траура следват още две фази - търсене-намиране-разделяне (трета) и изграждането на ново отношение към себе си и света (четвърта).

Огромният ни проблем като общество е, че така и не можем да преодолеем втората фаза. Ние не спираме да сипем обвинения, но в същото време не търсим корена на проблема, още по-малко пък изграждаме ново „аз". Подобно поведение не е прецедент. Реакцията е позната и описана, тя оставя засегнатия завинаги на етапа на обвинението, само емоционалният шум утихва и се завръща към началото - приемането на катастрофата за нереална. В такава ситуация страдащият навлиза в дълбините на депресията и се загубва там.

Вън от съмнение е, че сме тежко депресирана нация, която не се развива, а цикли. Ние вече не умеем да преодоляваме трагедиите си и да се съвземаме след тях; това, което правим, е само да ги смитаме под килима и да сипем обвинения, в които отговорността се размива.

Депресираните закърняват емоционално, те се самосъжаляват, но не съчувстват истински и не са в състояние да бъдат отново пълноценни. Ето защо и националните ни траури са някак формални. И понеже са формални - затова, уви, са толкова много.

 

Най-четените