Стокхолм. Студен, есенен, следвоенен ден. Вали дъжд. Небето е ниско, прихлупило е града. Настроението е минорно. В такава атмосфера една млада писателка има среща с публиката си. Чете на глас от свои книги.
Публиката е най-трудната възможна. Детска публика.
Kойто по никакъв начин не е работил с деца, не знае това. Не знае и че децата могат да са и най-благодарната възможна публика. Някои от тях са малки, шумни, тук са с родителите си, други са малко по-големи, и са сами. Четенето приключва. Около бюрото, зад което е седнала, има струпани за автограф деца и родители. Приближава се дете. Малко по-голямо от другите. Момче или момиче, писателката не си спомня ясно.
Помни, че то имало сериозно, зряло, умислено лице и много тъжни очи.
То не носи книжка за подпис. То пъхва в ръката й бележка и си тръгва. Срещата приключва, писателката си тръгва, уморена и доволна. Навън продължава да вали.
Прибирайки се в дома си, тя бръква в джоба на палтото си, за да намери ключа, и вади от него смачкано листче хартия. На обратната страна на списък за покупки - мляко, хляб, захар, яйца - нечий детски, старателен и разкривен почерк е написал изречението „Благодаря ви, че подсладихте едно горчиво детство."
Писателката е Астрид Линдгрен и години по-късно споделя, че това едно изречение е най-ценната награда, която е получавала в живота си. Вярвам й.
Формалният повод за този текст е, че на днешния ден 1945 година Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова или просто Пипи Дългото чорапче излиза в книга за първи път. Годините й никак не си личат. Всички знаем защо - взела е от хапчетата чудесни, заради които никога не поресне. Друг повод е, че не можем просто така или само така да отделим Пипи от останалите брилянтни книги, родени във въображението на невъобразимо талантливата Астрид Линдгрен. Романите за Роня, Мио, Карлсон, Йонатан и Карл с лъвските сърца отдавна са намерили място в библиотеките и сърцата на всеки един от нас. Без да правя анализ или опит за анализ на тези образци в писането, някои прилики се самоизтъкват. Главните герои в тях са деца.
И видима, невидима, в сянка, деликатна, груба, неизбежна, в някои от тях присъства и смъртта. В романи за деца, в детски романи. В Пипи е много деликатна - майка й е на небето, ангел е. В „Братята с лъвски сърца" смъртта е третият главен герой. На всичкото отгоре идва не по веднъж, за всяко едно от двете деца. А цели два пъти. На пръв поглед е недопустимо.
Как така ще се говори за смърт в детски романи? Как така?
Самата Линдгрен е била многократно атакувана точно по този въпрос. И неизменно отговаряла, че децата никога не бива да бъдат лъгани, че е наша отговорност, на възрастните, те да знаят кой е естественият ход на събитията, и че смъртта е тук, винаги около нас и е редно да я имаме предвид, докато живеем.
В „Братята с лъвски сърца" смъртта не е само смърт. Тя е и обич. И жертвоготовност.
Здравият, красив, умен, Йонатан скача от прозореца на квартирата, в която живее с майка си и братчето си - малкият, болен, смешен, умиращ Карл. Скача с Карл на гръб, защото в дома им възниква пожар. Поема удара. Умира. Жертва се, за да живее малкото му братче. Това братче, което така и така скоро ще умре. Толкова да обичаш някого, че да жертваш живота си за него. След смъртта си двете момчета не просто умират, а попадат в приказна страна - Нангияла, в която живея сами, имат свой дом, свои коне, яздят, малкият е здрав, умее да плува, ловят риба. Нангияла обаче е поробена. Злодей, който има власт над змеица на име Катла, сее ужас и смърт във Вишневата долина на Нангияла.
Братята се впускат в серия опасни приключения, побеждават сатрапа, освобождават Нангияла. Вместо предполагаемия щастлив край се оказва, че Йонатан е парализиран от отровния пламък на змеицата, че скоро ще е съвсем неподвижен и съвсем скоро няма да може даже да диша... Изход обаче има.
Нужно е малкият му брат да го взме на гръб, да отиде до ръба на една скала. И да скочи с него. Да умрат заедно. Жесток финал. Безсърдечен. И то в книга за деца. Така е само на пръв поглед. С умирането си двете деца се озовават в Нангилима. Свободна, непоробена страна. Това е. Това е магията на Астрид Линдрен. Магия, чрез която съвсем простичко, с обикновените думи, които изричат героите й, и необикновените постъпки, които правят, ние разбираме най-важния урок в животите си.
Смъртта е тук, идва, за да ни покаже, че я няма, че не съществува. Има само поредица от животи. Цяла спирала от животи. В тях винаги ще бъдем с хората, които най-много сме обичали, който най-много ни обичат. Нужно е само да имаме смели, лъвски сърца. Дори когато сме слаби и ни е страх.
Р.S.Астрид Линдрен, ти, която цял живот, дори на върха на славата си, остана да работиш като редактор в издателството, което първо ти предложи работа. Астрид Линдгрен, ти, която не получи така заслужената Нобелова награда за литература, но която подслади и моето детство. Астрид Линдгрен, където и да си сега, благодаря за урока.
Обожавам Астрид и всичките и герои.
Аз не мисля че книгите и ще загубят много от махането на едно изречение. То не е и цяло изречение. Все пак не могат ли да го заменят с афроамерикански крал?