Преди три години някой ми каза че приятелите си идват и си тръгват от живота ти. Те са близки до теб в определен момент, после се появява някой друг, който споделия новия момент с повече разбиране към теб, после пак се сменя моментът и така... цял живот.
Аз бях смутена, възмутена и учудена. Изпитах съжаление към този човек, чиито виждания за приятелството бяха толкова практични и незадълбочени. Изпитах гняв, защото някой се опитваше да ме убеди че ПРИЯТЕЛИТЕ МИ, които бяха центъра на света за мен, днес са тук, но утре няма да ги има.
Сега седя пред този бял лист и си мисля как ли аз съм изглеждала в очите на този проозорлив човек. Който ми каза една истина, която аз смачках и изхвърлих без изобщо да погледна дори. Глупава, наивна, живееща в измислен, нереалистичен свят. Вярваща в идеали, които най-вероятно никога не са съществували освен в мислите на младите и в тинейджърските ни вярвания.
Днес пътувайки в тролея срещнах НАЙ-ДОБРАТА ми приятелка от училище. Момичето , което беше моята сестра. Момичето, което никога не съм си представяла, че ще отсъства от живота ми. Момичето, с което си споделяхме всяка мисъл, която ни минаваше през главата, момичето, с което запазихме това приятелство през студентските си години, когато аз бях далеч и срещите бяха по-трудни. Момичето, с което споделих най-съкровените тайни на младостта. Момичето, с което имахме толкова силно приятелство, че когато завършихме университета и пак бяхме в един град, събрахме една голяяяяма сърцата компания от новите ни приятели и заедно с празници, смях и веселие започнахме да навлизаме в ЖИВОТА.
Същият този живот, който само след няколко години ни направи толкова чужди един за друг, че днес тя ме подмина в тролея. Погледна ме право в очите и седна на седалката с гръб към мен. Пътувахме в този тролей, на две крачки една от друга, тя ми беше обърнала гръб и все едно не съществувах. Все едно 15-те години, през които сме се чували по 100 пъти на ден и сме обсъждали по цели нощи всяка малка и нищожна подробност от живота ни, никога не са били.
Какво ни раздели, какво ни накара да сме непознати, въпреки цялата ценност о т живота, която сме споделили и която знаем една за друга? Дали пак животът в България е виновен за това? Дали напрегнатото ежедневие, дребните проблеми, умората?
А не е ли истина, че ако имаш приятел, с когото да споделиш целия този товар, ще се почувстваш по-добре. Ако вместо да се вглъбиш и зациклиш в проблема, седнеш на по питие сред стари и добри приятели, които дори и да не ти помогнат, ще те изслушат, а после ще се посмеете над миналите неволи. А те през призмата на времето винаги изглеждат смешни, дребни и нелепи.
Защо животът ни затвори и ни изолира? Защо сега ни е по-добре да си седим сами на дивана вкъщи, вместо да излезем и да се отворим за живот? Та ние сме само на 30 години. Какво ни се случва, че забравяме да живеем толкова рано?
Това ли е истината, че всичко в живота е временно и за момента - младостта, силата, самотата, увереността, властта... И всеки етап идва с подходящите приятели, любови и ценности. И всичко това ни променя толкова много, и животът така ни моделира, че обръщайки се назад не можем сами да се познаем, камо ли да би познаят най-добрите ни приятели от ученическите години.
