И какво да ги правим сега тия деца след слабите резултати от матурите?! Да им плеснем по един зад врата? Да им хвърлим по един бой? И само конско да им теглим, работата e свършена - повече двойки от миналата година, по-малко добри оценки, а пълните отличници са в наистина бутикова бройка - 17 души срещу 59 миналата година.
Средната оценка по роден български език - изпитът, който е задължителен за зрелостниците - е 4,06 от общо 49 341 явили се на него.
Ако трябва да направим някакъв извод, то от само себе си се налага този - общото познаване на майчиния език става все по-слабо.
Да прибавим към това, че цели 15% от завършващите средно образование предават празен лист, както и че делът на зрелостниците, които просто преписват художествения текст, по който е трябвало да пишат интерпретативно съчинение или есе, се е удвоил тази година и ще се окажем с едно поколение, което явно има сериозни затруднения със създаването на някакво съждение и оформянето му в писмена реч.
За познаването на българската литературна класика, какъвто е Елин Пелин и разказът му "Косачи", даже не ми се отваря дума - там пропастта е огромна и образованието ни копае още по-дълбоко в нея от години.
Вайкането около матурите на зрелостниците е традиционно обществено занимание - от край време сме свидетели на едни и същи тенденции на бавно, но славно опростачване.
Чудим се как така и обвиняваме децата, че не четяли, че си гледали само в телефоните и висели в интернет, вместо в библиотеките. Така е, в интернет са. Но това не значи, че не четат. Просто четат повече там. Всъщност ние, гражданите и родителите, от които зависи нивото на образованието в момента и които, в края на краищата, един ден ще страдат от липсата на такова, с това обяснение просто си дезинфекцираме съвестите.
И сега така ще стане - ще пошумим няколко дни, пък после ще се съсредоточим върху изпитите на детето за висше или ще махнем небрежно с ръка - нали и без това вече са го приели в някой западен университет с прилична такса. Пък един ден, когато ей така го хванем в крачка да пише "збогом", "очуден" или "има ме ку4е", ще му мислим.
Истината обаче е банална и ясна отдавна - причината за все по-ниското ниво на познаване на родния език и повишаващата се неспособност на тези след нас да се изразяват пълноценно на него е в остарелите методи на преподаване и в плашещата невъзможност на образователната система да създаде у тях най-важното - мотивация и интерес.
Миналата година средно образование завърши дъщеря ми. Учеше в престижно софийско училище, в което, ако не бягаш в една писта с останалите, просто отпадаш от само себе си.
И понеже системата там беше такава, че създава състезателен дух в най-добрия смисъл, тя дисциплинирано и истински дерзаеше. През всичките години в училището имаше учителка по български език и литература, която много харесваше.
Като лично пристрастна към този предмет, следях как вървят часовете и какво се учи и бях доволна да видя, че тази преподавателка кара децата да мислят свободно върху текстовете, а не просто да интерпретират чужди и често неразбираеми литературоведски писания за тях. Освен това ползваше каналите за комуникация, които на тях са им близки - технологиите, както и задачи със силен творчески елемент.
В последния XII клас обаче смениха учителката с "по-опитна". И дойде един цербер, който подхвана литературата и езика така, както се правеше едно време. И давай тука едни правила за писане на отговор на литературен въпрос - с набиване на специфични фрази и ключови думи, с наизустяване на цели пасажи от нечии научни студии, с подаване на нещо като "матрица" за четене и интерпретиране на художествен текст!
Целта беше ясна и дори никой не се притесняваше да я артикулира пред учениците - високи резултати на матурата! Училището да е в първата тройка по успеваемост! Толкова.
Накратко, оказа се, че 30 години след моето завършване собствената ми дъщеря отново трябваше да влезе в калъпа от онова време и за да си изкара зрелостния изпит достойно, задължително да ползва изрази като "певецът на българското село", "национално-освободителният идеал", "метафоричната употреба на епитетното гнездо" и "емоционалната парадигма на лирическия аз".
Не ме разбирайте погрешно - не съм против професионалния литературоведски език! Против съм той да се навира в главите на едни млади хора като единствен начин за създаване на интерпретативен текст върху литературно произведение. Още повече, че в училище литературата функционира на първо място като повод за изграждане на нравствени и морални категории, пък после като изкуство, което евентуално изисква да се говори за него през професионален език.
Защото така този език вместо средство за достигане до текста, става просто бариера към него. С дъщеря ми и съучениците й го видях как случи - изведнъж се наложи да сменят изцяло подхода си към литературата и да се насилят да вмъкнат клишетата в него.
Резултатът? Ами досада. Огромна досада и неприязън. Както и тотална загуба на придобитото преди това самочувствие, че могат да обсъждат казуси, поставени в литературно произведение. И нещо още по-страшно - за нея, както и за съучениците й, стана ясно, че цялата тази работа с матурата по български език и литература, особено в частта й извън граматиката, е пълен пунт и пластика. Зазубряш едни изрази, посипваш ги в едни изведени от някой друг тези и ако не си объркал нещо, си вързал четворката.
Сега си спомнете каква беше ситуацията, когато ние, днешните родители и възмутени от незнанието на децата възрастни, държахме на свой ред същите изпити. Само за сравнение ще ви кажа, че на кандидатски изпит за езикова гимназия аз, отличничката по литература от кварталното училище, изкарах добър 3.88.
На кандидатстудентските изпити по литература в Софийския университет, въпреки че ходех на уроци, където една преподавателка от факултета по славянски филологии ни диктуваше разработени теми и ние старателно ги папагалствахме, имах 5.25 на общия изпит и 4.25 на втория, предназначен само за кандидатите за специалността "Българска филология".
Нещо си бях позволила да изразявам лично мнение и да мисля, та броят на необходимите за висока оценка клишета се беше нарушил. После обаче какво стана? Ами онези с пълните шестници (имаше двама-трима) завинаги изчезнаха от полето на езика и литературата, пък аз до ден днешен, при това с огромно лично удоволствие, си изкарвам хляба с ето този български език.
Проблемът с непознаването на езика и неговата граматика и с общата ниска култура в областта на класическата българска литература изобщо не е нов.
На изпитите във ВИТИЗ (днешна НАТФИЗ) през 1989 г., когато и аз кандидатствах, на четвъртия кръг имаше нещо като тест за обща култура. Състоеше се в няколко спонтанни въпроса от страна на журито.
Тогава пред очите ми изпитващите питат един кандидат кой е любимият му български автор. "Иван Вазов", отвръща той. "И кое Ви е любимото произведение от него?", пита пак журито. "Ми... "Под игото", казва кандидатът. "Чудесно - пораздвижват се изпитващите, - а как се казва главният герой в този роман?"... Следва дълъг мисловен процес, в края на който, с притаен дъх и избила пот на челото, момчето промълвява "Огнян". "Топло, топло", както се казва - където Огнян, там и Бойчо Огнянов. Ама все пак...
Онзи кандидат днес е известен и много добър актьор. И вероятно през годините е научил правилното име на вазовия герой ей така, от придобитата с времето обща култура. Но и той беше просто една средностатистическа жертва на българското образование, което за всичките тези години почти не мръдна от убеждението, че основната му задача е да налее знания, а не да възпита стремеж и нужда от тях.
И докато е така, все ще си цъкаме с език над поредните лоши резултати от матурите на зрелостниците, ще ги виним, че не четат и не учат и компетентно ще правим изводи, че по-лошо от това не може да има.
Пък то може - чакайте само да видим матури 2020!
