Какво празнуваме на трети март

Трети март - денят на Освобождението на България. Националният празник, от който се очаква да обедини народа ни в една обща кауза, в едно честване и под знамето на общите идеали и ценности. Хубав замисъл, но все така нереализирал се.

За това има няколко причини. На първо място, на 3 март ние празнуваме подписването на Санстефанският мирен договор между Русия и османската империя, с който за пръв път от пет века се създава отделна българска държава.

Това е чудесно, но дяволът, както казват англичаните, е в детайлите. Първо, договорът между двете империи е подписан на 19-ти февруари. Датата 3-ти март се получава с добавката на 12 дни за докарване на т.нар. Нов стил по Грегорианския календар.

И тук греда - ако трябва да сме точни, на всяка високосна година националният празник ще трябва да се празнува на 2-ри март. Отделно от проблема с датата, стои и проблемът с повода. Санстефанският договор е подписан като прелиминарен т.е. предварителен и дори тогава е било ясно, че нито една негова клауза няма да остане неразгледана на предстоящата конференция на посланиците в Берлин.

Де юре, свободата на България всъщност е подпечатана не на 3-ти март, а на 1-ви юли, когато приключва Берлинският конгрес с подписването на Берлинския договор, който за разлика от Санстефанския, е окончателен и одобрен от всички велики сили, в това число и Русия. Никак не върви обаче да честваме деня, в който българските земи са били разпарчетосани, нали така...

В действителност, граф Николай Игнатиев отлично е знаел, че създавайки Санстефанска България, той създава една химера.

Ходът всъщност е гениален - българите биват обвързани с един образ, който ще обсебва фантазиите им поколения наред, представяйки Русия като единствената сила, която е искала да даде на България заслужените й граници.

Същевременно, в Берлин Русия отива с максимални претенции, които чрез задължителното орязване от страна на Австро-Унгария и Великобритания в крайна сметка са сведени до точно това, за което Северната империя всъщност е дошла - разширение в Кавказ и връщане на Бесарабия в границите на Русия. Както се казва - поискай толкова много, че накрая, когато пазарлъкът свърши, да си тръгнеш с точно това, което всъщност искаш. Нищо лично, просто бизнес.

Има обаче един интересен повод, който вече наистина се е случил на самия 3-ти март, но през 1918г. Тогава в Брест-Литовск Русия капитулира пред Централните сили, с което се слага край на Първата световна война на изток. България присъства като равнопоставен съюзник на две велики сили и Османската империя в тази победа. Страната ни е платила своя кървав дан - битките с румънци и руснаци в Добруджа и с руснаци в Македония, бомбардирането на Варна от руския черноморски флот и т.н.

Това е и единствената ни узаконена победа над велика сила - при това не коя да е, а втората по големина в света. Поради технически и идеологически спънки, този повод остава забравен от българите в продължение на много години. Вече не. Ако не друго, на 3 март си заслужава да празнуваме Брест-Литовск.

И все пак, защо тази дата трябва да остане национален празник на България?

Като оставим настрана закачката с Брест-Литовск, за това има няколко важни причини. Първото и най-важно нещо е, че 3 март е националният празник с който израстна поколението на Прехода - хората, родени между 1980 и 2010 г., които са активното идейно, социално и, вземайки на заем от другаря Маркс, трудово ядро на българското общество.

Това са хората, чийто ценности най-сетне могат да разкъсат оковите на историческия фалш, с който народът ни живее твърде дълго.

За кой фалш става дума? На първо място, това е химерата Санстефанска България, която още кара разни хора, рисуващи смешни символи по националното знаме, да сънуват мокри сънища за Мизия, Тракия и Македония.

Гибелният блян вече е отнел живота на десетки, даже стотици хиляди българи, сражавали се във войните за национално обединение. Пак покрай същият този идеал, народът ни се научи да мрази всичките си съседи и помогна и на тях да ни недолюбват. Сякаш някой, роден преди 20 години е виновен за нещо, случило се преди 120.

Освен трансграничната непоносимост, това ключово поколение има уникалния шанс най-сетне да забрави за изкуствено налаганото "робство", което и до сега тегне в съзнанието на много хора.

Въпреки че нито един съседен народ не твърди че е бил поробен от османците, въпреки че Българска академия на науките официално доказа, че робство не е имало, въпреки хилядите доказателства, мнозина българи продължават зорлем да поробват дедите си.

Иди обяснявай, че човек с къща на два ката, голямо стадо овце, право на образование, плащане на данъци и свободно пътуване по света няма как да е роб. Иди обяснявай, че ако бяха роби, Ботев и Петър Берон нямаше да учат в чужбина. Иди обяснявай, че ако беше роб, Стефан Богориди нямаше да е приближен на султана и губернатор на провинции в Османската империя.

Не на последно място, поколението родено след 1980г., може най-после да се откъсне от пагубната носталгия към по-близкото минало, по-популярно като #Побайтошововреме.

Времето, когато заради един виц може повече да не се прибереш у дома. Времето, в което заради това, че не си достатъчно партиен не можеш да станеш никакъв никъде. Времето, когато можеше само да сънуваш да идеш до Париж или дори до Халкидики. Времето, когато чакаше от 10 до 15 години за да получиш кола. Времето, когато дори нямаше право да живееш където си искаш в собствената си държава.

Апропо, #Побайтошововреме 3 март не беше национален празник, нищо че Русия ни освободи.

Но да се върнем на 3 март. Освен че е празник на най-важното поколение в България в момента, този ден е и символ на възраждането на България от тоталитаризма. Факт е, че 3-ти март победи 9 септември в съзнанието на народа. Дори само заради тази победа, денят си струва да е национален празник.

Освен това, 3-ти март е натоварен с една специфична символика, която е изключително необходима на нашия народ. Друг е въпросът че не можем или не искаме да усвоим тази символика.

Подобно на Великден, 3-ти март е символ на прераждането, на възкресението и на новото начало. Това е денят, който символизира краят на всички минали епохи и началото на нова - епохата в която България ще стане свободна, съединена, независима, част от европейското семейство и неделима част от европейската и световна култура. В нито една епоха до тогава, тези отделни фактори не са се преплитали едновременно по такъв драматичен начин.

Ако трябва да си послужим със филмови заглавия, 3-ти март е "Новата надежда" в сагата на българите. За съжаление, както и Великден, народът ни не успява да изпълни празника с истинското му съдържание.

Прозаичната истина е, че ние не знаем какво празнуваме на 3-ти март. Затъналата в номенклатурното наследство държава така и не успя да създаде необходимите официални традиции, с които да вдъхне живот на този празник. Остава това да стори самият народ.

Но можем ли да се надяваме, че  хора, за които е по-важно да ядат агнешко и да се чукат с яйца, отколкото да осъзнаят духовните ценности на Великден, могат да дадат дълбок, душевен смисъл на своя национален празник?

Отговорът на този въпрос трябва да бъде даден от поколението, за което вече стана дума.

Яденето и пиенето бяха атрибути на байтошовото вероизповедание. Само поколението, което има потенциал да загърби постулатите на старата вяра и да приеме светът такъв какъвто е, може да вдъхне необходимия живот в 3-ти март.

Нов бардак със стари к***и не се прави. Ново, модерно общество не може да се гради на остарели ценности. Истинският национален празник няма как да почива върху определена подредба на трапезата, нито върху празнословни политически речи.

Националният празник трябва да се гради на базата на сърцата и умовете на хората, които вярват в новото начало, в свободата и в правото на избор.