Следва задача с повишена трудност. На математическо състезание за второкласници било формулирано условие, включващо митинг, знамена и кебапчета.
Ако N е броят на възмутените родителите, намерили текста за неуместен, а 10N са хората, изказали компетентна социо-културна критика по въпроса, търсим а) колко от учениците са успели да решат правилно задачата; б) станала ли е скучноватата материя по-забавна по този начин и в) (по желание) знаели ли са децата преди това за връзката между митингите и кебапчетата и на какъв етап се научава това в родната действителност?
Бихме питали и докога такава ще е практика в махалите, но така ще направим задачата непосилна.
От училище помним, че когато една задача изглежда сложна, най-лесният начин да се измъкнеш от решаването й е да се заядеш с условието. Понякога влаковете, които се срещат, ти изглеждат със смахнато разписание; друг път отказваш да приемеш, че басейн ще се пълни от три тръби, а в същото време ще се източва от две или се чудиш защо хората използват за стигане от т.А до т.Б два-пъти по-бавния рейс.
Вместо да съставиш точен математически израз, въпреки условностите, ти обикновено се измъкваш от решаването, като покажеш текста на баща си, а той (понеже не му се занимава) цъка с език и се чуди кой идиот измисля главоблъсканиците с рейсовете, тръбите и влаковете, все едно това е най-важното в случая. Но в един момент то наистина става.
Видиш ли вече подобна задача, ти си подготвен, че най-вероятно е тъпа (включително и според родителския авторитет) и намираш решаването й за излишно. Математиката губи, но пък тържествува елементарния прагматизъм. В случая с кебапчетата между двете се случва среща и естествено предизвиква шок.
Условията на задачите затова се наричат така - защото задават условности. Когато обаче зададат реалност, ние ги приемаме не като форма на математическа абстрактност, а като актуална житейска констатация. И веднага заемаме защитна позиция, защото нашите деца не бива да научават истината за света от математическите условия. Ето как пропускаме да изясним (това, припомняме, е по желание) кога, как и откъде всъщност ще я научат.
Хлапетата ни не са глупави и дори да мислим, че им спестяваме идиотщината наоколо, те я попиват ежедневно. Дали от нашите изпуснати или нарочни реплики, от приятелите с по-безотговорни родители или от онова, което тече в националния ефир, но те прекрасно знаят какво е митинг, а много от тях са научили вече и връзката му с кебапчетата, купените гласове и изборите. И в това няма нищо страшно, защото е ценен урок. Той изяснява условията, в които ще живеят, дори когато математиката спре да ги тормози.
Ние нямахме подобни задачи в училище, но това не значи, че не ги живяхме. Е, решихме ли ги? Превърнахме ли професионалния вот и предизборната кайма в абстрактност, подобна на басейните, които се пълнят и източват едновременно?
Сърдим се, че един остроумен (вероятно прекалено остроумен) математик е нарушил свещената безоблачна чистота на учебникарското условие с истина, която чака да бъде решена не само на лист с големи квадратчета. Но по стар навик, когато решението е трудно, ние се заяждаме с формулировката.
Може би в един прекрасен ден кебапчетата и изхвърлените след митинг знамена ще станат фикция и ще останат само в учебниците (включително и в тези по математика). Но дотогава задачата, скъпи родители, ще остане нерешена; а оценката ни за нея - слаба.
И да, мили деца, митингите по махалите изискват много кебапчета, но те после се равняват на други неща. Тази задача ще изисква усилията ви и извън състезанията за второкласници. Ние, големите, очевидно не можем да се справим с нея.
