За българската култура. Отдалеч

Преди време ми хрумна идеята да напиша как изглежда отдалеч "композиционната пластика" на българската култура, която скулпторът Вежди Рашидов и стратегът Митко Тодоров се опитват да сътворят. После си казах: "Aбе кой го интересува какво мисли един емигpант?" - и се отказах... Но не издържах.

Преди да пиша, влязох в официалния сайт на Министерство на културата на Република България, за да се запозная по-подробно със събитията. Изчетох отчета за извършеното от Министерството за периода юли 2009 - юли 2012.

Макар отдалеч да следя събитията в българската култура, не ми стана ясно - каква е концепцията на този (и не само на този) екип на Министерството на културата. Какво точно искат да извършат и защо? Техните дейности по нищо не се различават от досегашните "диктатори" на българската култура - независимо от социалната и политическа структура на държавата.

Както и да се наричаш, каквато и управленска позиция да заемаш важно е какво ще извършиш за нацията, към която претендираш, че принадлежиш. Защото по силата на обстоятелствата тези хора творят история и техните имена ще се свързват с този исторически период от културното развитие (?) на нацията, дори и когато вече няма да ги има.

Знаете ли, че Министерство на културата води началото си от 1941 г. - от Дирекция на националната пропаганда и е пряко подчинено на Министерския съвет (не на един министър), а след деветосептемврийския преврат през 1944 г. получава ранг на министерство, отново с пропагандни функции (естествено).

Всяка власт "флиртува" с културата (ако изобщо понятието култура е най-подходящо). Искам да направя своя формулировка на "що е култура". Културата е комплекс от материалните (видими) и духовните (осезаеми) стойности на една нация, независимо колко дълбока е историята й. Културата не се създава, нея я изгражда времето, националното самосъзнание, интелектуалните натрупвания; а и всичко, свързано с оцеляването на тази нация; онова, което е помагало за запазването и развитието ѝ.

Именно затова всички понятия, свързани с "ръководство" на културата са безсмислица. Културата не може да бъде ръководена. На нея може (принудително) само да ѝ се придава нюанс, обслужващ политическата диктатура в даден исторически период. Министрите на културата и техните заместници не правят културата, те са подставени изпълнители на политическа поръчка, които само могат да ограничат нейното (на културата) развитие и дори да ѝ навредят, вкарвайки я в неподходящо русло.

Всяка държавна диктатура, независимо зад какво определение (фашизъм, комунизъм, капитализъм, демокрация) се крие, се стреми към манипулацията на духа на нацията, над която властва. По тази логика всичките й действия са насочени към постигането на определена цел. В случая с българската култура: каква е генералната концепция на театралната реформа например?

Много просто - бедният материално лесно може да бъде ощетен и духом. Той няма нужда от театър, той има нужда от хляб. Добре тогава, нека нахраним гладните с пържоли от тялото на най-беззащитното съсловие. Театърът е уникално изкуство. Ако лишиш актьора от сцената, ти го обричаш на гибел...

Българският театър (от първото си представление през 1856 г.) вече 156 години е най-близо до хората със своята яснота и откритост и никой не може да отнеме неговите функции. По онова време театърът е бил чест, а на представление на първия ред са сядали само кметът, попът и турският наместник. Малко по-късно подобна демонстрация правеха и комунистите...

Има значение кой ръководи процедурата по деструктуриране (не реформа) на българската култура. Независимо дали той се именува Мехмед, Серьожа, Исаак, Джон и т.н. нему е отредена ролята за унищожи нещо, което той сам не е създал. И върши това и по партийна поръчка, и за пари (доста повече от 30 сребърника).

Нека не забравяме: лесно се руши, но много трудно се съгражда. Прави се "реформа". Дават на общината сградата и театъра, но ѝ отнемат средствата, с които да ги поддържа... Смях от тъмната зала. Дори не бих определил това като "тарикатски" ход, защото подобни действия разкриват цялостната "концепция за ръководене на културата", насочена към национално духовно "де-развитие".

Откровено казано, няма по-подходящ за мисията на "executor" в тетралната реформа от сегашния ресорен заместник кинодраматургът (?) Митко Тодоров. Той, казано по военному и стратегически, и тактически е най-подходящата фигура в цялото политическо войнство на сегашното правителство. В сравнение с него останалите (независимо от постовете и заслугите си - като например съветникът в Министерството на културата Борис Панкин,) са самодейци. Г-н Тодоров е наистина професионалист, когото аз лично много уважавам. Жалко само, че е приел да извърши точно тази реформа, точно по това време.

Има една закономерност: "реформата" никога не е навременна и винаги не е доизмислена докрай. Засегнатите от промени винаги ще са недоволни и ще противостоят именно поради причина на неяснотата в концепцията или недостатъчната публичност на предстоящите "промени". Както в случая с театралната реформа: Театри няма да се закриват, но на практика вече няколко са закрити (Смолян, Казанлък).

Само дето никой няма доблестта да се изправи пред театралното съсловие и да каже открито: "Ние сме бедни, неинтелигентни, не можем да се оправим с икономиката и математиката, затова ще пестим пари от култура, защото тя е най-лесна за манипулиране, а вие се спасявайте кой как може."

България е малка страна, няма възможностите на държави като САЩ, Канада, Австралия, Германия, Франция, където зад тетралните формации седят не само държавните фондове, а и силни финансови и производствени структури (банки, фирми). Ако равнопоставеността в свободното финансиране на театралните проекти в българската театрална система надделее над конюнктурната пристрастност, то тогава защо да не премине цялото театрално съсловие на свободния пазар.

Ето, това би било реформа. Но едва ли някой може да гарантира в реални измерения някаква равнопоставеност. Ако на столична театрална работилница, оглавявана от двама професори, за един сезон се субсидират примерно пет проекта, а на провинциална малка трупа - един проект, това вече не е реформа или равнопоставеност, а геноцид, прикрит зад термина реформа.

Нека се спрем на страха, най-силното и най-естествено човешко чувство. Вкоренен е в природата ни и неговото преодоляване е възможно само в екшъните на Холивуд. Всяка власт борави преди всичко със страха. Човешкият страх обаче е само обобщена форма на многообразието на инструментите, които властта използва за манипулация на обществото. Основният е безсилието.

Защо направих това отклонение? Много просто - индивидуалните носители и създатели на духовни ценности, независимо от степента на таланта си, са надарени с определна чувствителност и поради своята сензитивност са много по-раними. Поставени в безсилната позиция на непреодолима зависимост те не са в състояние да се защитят. Те са лишени от силата на "физическите" методи за самоотбрана.

Ще дам пример. Ако хлебарите, шофьорите от градския транспорт, служителите от чистотата, лекарите, медицинските сестри, пожарникарите или полицаите направят национална стачка обществото ще усети материалността на техния протест. Ако обаче Музикалният театър, театърът в Казанлък или който и да е театър, опера, танцов състав или оркестър се възправи срещу някоя конюнктурна недомислица, обществото няма да понесе някакви сериозни последици и дори може да не забележи, че такъв протест съществува.

Даже част от това общество ще подкрепи властта, присъединявайки се към становището: тези "палячовци" само харчат парите на държавата. А това е ключов манипулативен ход срещу всички протести на хора на изкуството. Дори и резултатът е ясен: нежеланият от трупата - и наложен за директор в Музикалния театър - Панкин, например абсурдно ще бъде издигнат за съветник на министъра на културата.

А новоназначеният директор на театъра в Казанлък, размахвайки пръст за законност, назначава съпруга си за свой съветник (и двамата нямат допирни точки с изкуството) и започва уволнения на членове на творческия състав. Да се върнем на безсилието, пред което са изправени хората на изкуството поради финансовата им зависимост от различните нива на властта.

Не мислете, че само сега е така. Просто сега за това се говори. Имаше и други времена, когато за това и дума не се споменаваше. Но протести съществуваха. Потулени и погазени в повечето случаи поради невъзможността за преодоляване на информационното затъмнение, безсилието и вътрешното разцепление (както обикновено). Страхът е този, който прави възможна манипулацията върху съсловието на хората на изкуството.

Всеки от тях се страхува да не загуби и малкото, с което удостоен от нещедрото общество. По тази причина започването на всеобщ национален протест срещу действията на Министерството на културата са практически невъзможни - и затова протестите на отделни трупи не успяват да доведат до очаквания резултат и се превръщат в "буря в чаша вода".

Това е и проявата на най-силния инструмент на страха - безсилието. От другата страна се нареждат т. нар. "синдикати", които не само не изпълняват своите функции (а може дори и да не ги знаят), а дори са (каквито винаги са били) оръдие на упражняване на държавната власт.

Това е картината, която се вижда дори и от огромното разстояние, където живея: мрачно петно, с тенденция да се превърне в "черна дупка". Няма да я запълнят нито многобройните статии за "величието" и "разумната щедрост" на министъра и неговия заместник, нито поздравите и позитивните оценки от Еврокомисията и представителите на различните световни културни институти; нито мълчанието на милеещите за съхранението и развитието на българската култура.

БОГ да пази българския дух и култура.