Миналата седмица телевизия Ал-Джазира съобщи, че "арабският свят гори," а в целия регион западните съюзници "бързо губят влиянието си". Ударната вълна бе задвижена от драматичните бунтове в Тунис, които прогониха подкрепяния от Запада диктатор Бен Али. Това се отрази особено силно в Египет, където протестиращите надвиха бруталната полиция на диктатора (управляващият от 30 години - и с активната помощ на САЩ президент Хосни Мубарак - бел.р.).
Наблюдателите сравниха събитията със свалянето на режимите от руските сфери на влияние през 1989 г., но в случая има някои важни разлики. Най-вече това, че няма аналог на Михаил Горбачов сред великите сили, подкрепящи арабските диктатори.
Демокрацията е приемлива, само ако...
А вместо това Вашингтон и съюзниците му се придържат към добре установения принцип, че демокрацията е приемлива само ако е изгодна за стратегическите и икономическите цели. Няма проблем ако е във вражеската територия (до определен момент), но не я искаме в задния си двор - освен ако не е добре опитомена.
Едно от сравненията с 1989-а има известни основания: Румъния, където Вашингтон поддържаше Николае Чаушеску, най-кръвожадния източноевропейски диктатор, чак докато подръжката стана невъзможна. Тогава Вашингтон възторжено поздрави неговото сваляне, а миналото беше изтрито. Това е стандартен подход: Фердинад Маркос, Жан-Клод Дювалие, Чон Ду-Хуан, Сухарто и много други удобни гангстери.
Възможно е и това да стане и при сегашнаия случай с Хосни Мубарак, заедно с рутинните опити за подсигуряване на това, че следващият режим няма да се отклонява от предварително одобрения път. Сегашната надежда изглежда да е лоялният на Мубарак генерал Омар Сюлейман, наскоро провъзгласен за вицепрезидент на Египет. Сюлейман, дългогодишен глава на тайните служби, е мразен от бунтуващото се общество почти колкото и самия диктатор.
Припевът на дървените философи
Повтаряният до втръсване припев на дървените философи е, че страхът от радикалния ислям обуславя неохотната опозиция към демокрацията на изцяло прагматични основи. Макар и да не е без основание, една такава формулировка е подвеждаща. Общата заплаха винаги е била независимостта.
САЩ и съюзниците им често подкрепят радикални ислямисти, за да парират заплахата от светски национализъм. Такъв е примерът и в Саудитска Арабия, идеологическия център на радикалния ислям (и на ислямския терор). Сред дългия списък е и Зия Ул Хак, най-жестокият диктатор в Пакистан, любимец на президента Рейгън. Той провежда програма за радикална ислямизация (със саудитска финансова подкрепа).
"В арабския свят, но и извън него, най-често се подмята твърдението, че всичко е наред, че всичко е под контрол," казва Маруан Муашер, бивш йордански държавен служител, а сега директор на Middle East Research for the Carnegie Endowment. "С това мислене окопалите се сили на статуквото казват, че опонентите и външните наблюдатели, които искат реформи, преувеличават конкретната ситуация на място."
Следователно, на исканията на народа не бива да се обръща прекомерно внимание. Тази доктрина може да се проследи далеч назад и да се направи обобщение, което е валидно за целия свят, включително и за САЩ. Когато има въстания може да се наложи да бъдат предприети тактически промени, но винаги с идеята да се възстанови контролът.
Бликащото от енергия демократично движение в Тунис беше срещу "полицейската държава, даваща малко свобода на изразяване и сдружаване, извършваща тежки нарушения на човешките права". То беше насочено срещу един режим, управляван от диктатор и неговото семейство, мразени заради продажността им. Така каза посланикът на САЩ през юли 2009 г., както стана известно от документи, изтекли през WikiLeaks.
Поради това, според някои наблюдатели, сводките на WikiLeaks "трябва да успокоят американското общество, защото държавниците виждат какво се случва" - всъщност изтеклите документи подкрепят политиката на САЩ толкова силно, че изглежда, че едва ли не Обама сам си ги е пуснал. (Или поне така твърди Джейкъб Хайлбрън в The National Interest.)
"Америка трябва да даде медал на Асанж", пише на първа страница Financial Times, където Гайдън Рахман пише: "Американската външна политика доказва, че е принципна, интелигентна и прагматична... официалната позиция на на САЩ съвпада със задкулисната.
Според тази гледна точка WikiLeaks подкопава "конспиративните теоритици", които поставят под въпрос благородните мотиви на Вашингтон.
Сводката на Годек, изтекла в WikiLeaks подкрепя тези твърдения - поне, ако не погледнем по-дълбоко. Но ако го направим, както прави политическият анализатор Стивън Зюнс във "Foreign Policy in Focus", ще видим, че в изтеклата информация пише също, че Вашингтон е дал 12 милиона долара военна помощ на Тунис. Получава се така, че Тунис е една от петте страни, получили военна помощ: Израел (обичайно); двете близкоизточни диктатури Египет, Йордания - и Колумбия. Последната има най-ужасяващата репутация за потъпкване на човешките права и е най-големият получател на военна помощ в това полукълбо.
Вещественото доказателство на Хайлбрън е арабската подкрепа за политиките на САЩ срещу Иран, изтекло в WikiLeaks. Рахман също се хвана за този пример, както и медиите като цяло, приветствайки тези окуражителни открития. Реакциите илюстрират колко дълбоко е презрението към демокрацията в образованите среди.
Това, което не беше споменато, е какво мисли населението. Според проучвания, оповестени от института "Бруукингс" миналия август, някои араби са съгласни с Вашингтон и западните коментатори, че Иран е заплаха: точно 10%. От друга страна, те смятат, че САЩ и Израел са основна заплаха (77% и 88%).
Общественото мнение в арабските страни е толкова враждебно към политиките на Вашингтон, че мнозинството (57%) смятат, че регионалната сигурност всъщност ще бъде подсилена, ако Иран имаше ядрени оръжия. И все пак, "няма нищо необичайно, всичко е под контрол" (както Муашър описва преобладаващата фантазия). Диктаторите ни подкрепят. Техните подчинени могат да бъдат пренебрегнати - поне докато не счупят оковите си, а тогава политиката ни следва да бъде прекроена.
Други изтекли сводки също изглежда като да подкрепят ентусиазираните преценки за благородството на Вашингтон. През юли 2009 г. Уго Йоренс, американски посланник в Хондурас, информира Вашингтон за разследване на посолството на "правни и конституционни проблеми около премахването на президента Мануел Селая на 28 юни."
Посолството заключи, че "няма съмнение, че военните, Върховният съд и Националният конгрес са виновни в измяна, за един несъмнен акт на незаконен и противоконституционен преврат срещу изпълнителната власт." Възхитително, само че президентът Обама избра да подкрепи превратаджийския режим, пропъждайки от дневния ред въпросът за последвалите извращения.
Може би най-значимата сводка в WikiLeaks беше за Пакистан, прегледана от външнополитическия анализатор Фред Бранфман в Truthdig.
Сводката разкрива, че американското посолство е било съвсем наясно, че войната на Вашингтон в Афганистан и Пакистан не само подсилва неистовия антиамериканизъм, но също и "рискува да дестабилизира Пакистан". Дори подбужда заплахата от най-върховния кошмар, а именно - възможността ядрени оръжия да попаднат в ръцете на ислямистките терористи.
И пак, разкритията "трябва да създадат едно успокоително усещане, че службите не спят (по думите на Хайлбрън) докато Вашингтон крачи решително към катастрофа."
*Материалът на Ноам Чомски в британския вестник "Гардиън" е преведен от блога baidalai.org.
