Отивам на изпит. Качвам се до последния етаж, там лежи аудиторията. Виждам преподавателката още във фоайето. Мъкне и въргаля някаква чанта, с каквито обикновено хората транспортират зеленчуци, консерви и буркани.
"Не е правилно така", казвам си, може би външният вид лъже. Намирам стаята и влизам. Няма под, няма столове, има бяла омацана дъска с жълти post-it листчета налепени по нея, непишещ маркер (3 цвята) и колцина магистри.
Някои са специалисти, други са неспециалисти, безумни названия, но както и да е. По време на изпита ни те ще си имат час. След известно заслушване в провежданите в рамките на часа диалози, смея да твърдя, че и от едните, и от другите не става чеп за зеле.
Поглеждам теста. Има 30 въпроса, някои от които са нечетливи, други са преведени чрез Google-translator от английски на български, трети нямат сказуемо. Супер, така е добре. Поглеждам отговорите. Има по два 100% еднакви отговора на някои въпроси, дори с еднаква правописна грешка. Идеално. После се проверяват на матрица, кой ли от двата да пиша. Абе, все тая, нали да минем е идеята.
Пак се заслушвам във водените разговори - играе се някаква "игра". Учудващо много хора като за събота сутрин. Явно им се учи доста. Някакво момиче насилствено гравира дъската с маркера. Тя е писар, защото лекторката я мързи да стане. Не го предполагам, чувам го от собствената й уста. Спирам с разсейването, концентрирам се върху изпита. Предавам си теста. Проверяват го, имам 5. Ура, минах, сърцето ми ликува.
Нищо, че 16-страничният казус, който превеждах, проучвах и писах цяла седмица дори не беше прочетен. Това ме стимулира и следващия път да напиша толкова, даже повече, щото и без това след работа какво друго да се прави.
Магистрите са пуснати в почивка, изнизвам се и аз от стаята. Нещо не ми е весело. За пореден път се убеждавам, че висшето в България е процес на минаване на времето, в който едни други се лъжем, че това което учим, ще бъде от полза един ден и чиято ултимативна цел всъщност е сдобиване с къс хартия в грозна подвързия, наречен "диплома".
Решавам все пак да погледна какво се учи в залата, в която бях. "Основи на успешните продажби", пише на вратата. Учудвам се. В стая без мултимедия, без компютър, без дори един флипчарт.
Въпросът "защо си губите времето, бе хора?" напира в гърлото ми, последван от "защо го търпите това?". Спирам се. Не е моя работа. Всеки сам прави избора си. Вместо това извиквам "ще се видим на пазара на труда, колеги" и си тръгвам.
Излъгах. Само си го помислих. След това обаче наистина си тръгнах. ОтвсЕкъде!
