Първоначалното опиянение на обществото, дошло след избухването на демокрацията, бе последвано от закономерен махмурлук, по време на който българите започнаха да осъзнават, че властта и опозицията у нас са доста относителни понятия. Мнозина си спомниха за прочутата реплика на бай Ганьо, че и едните, и другите са маскари.
Други пък често взеха да цитират поговорката за гарвана, който не вади окото на себеподобните си. А теориите за най-различни задкулисни колаборации между управляващи и опозиция отдавна изобилстват в публичното пространство.
Текезесарстването продължава с пълна сила
и в този мандат. Уликите за това обикновено са косвени. Корумпираните управленци от времето на тройната коалиция продължават да не бъдат обезпокоявани, въпреки всекидневните клетви на премиера Бойко Борисов. Голяма част от медиите са част от обръча на ДПС, което не им пречи да венцехвалят ежедневно Борисов. През последните дни обаче на повърхността взеха да изплуват факти, в светлината на които настоящата българска опозиция е, меко казано, странна.
Огромен скандал избухна в мига, в който парламентът избра съдията от Върховния административен съд Венета Марковска за конституционен съдия. За нея има сериозни съмнения за злоупотреба с власт и конфликт на интереси, които не останаха незабелязани и от Европейската комисия. Въпреки това обаче Марковска получи 127 гласа в своя подкрепа, което беше най-високият резултат.
Дори претендентът на ГЕРБ Анастас Анастасов, който също бе избран, събра по-малко. Марковска формално бе номинирана от независимия Дарин Матов, но нейният резултат се дължеше на подкрепата, която получи от ДПС и ГЕРБ. В кулоарите депутати обясняваха, че тя е човек на ДПС, но има лоби и в част от левицата.
Нещо подобно се случи наскоро и при избора на членовете на Висшия съдебен съвет. Тогава партията на Ахмед Доган безпроблемно прокара и двете си кандидатури. Същевременно движението бе единствената формация, която безрезервно подкрепи номинираните от ГЕРБ за съвета. Така стана категорично ясно, че квотите във ВСС бяха предварително разпределени според това коя партия колко мандата има в парламента, както е било винаги.
В случая обаче имаше публични изслушвания на кандидати, тържествени обещания за прозрачност, за отказ от партийния подход в кадруването, дадени в присъствието на западни посланици и т.н. Цялата тази дандания бе силно обезсмислена, след като накрая по стар навик партиите разпределиха местата помежду си.
Взаимодействията между управляващи и опозиция в кадровия подбор по висшите етажи обаче съвсем не спряха дотук.
Една от големите бомби бе хвърлена от президента Росен Плевнелиев, който предложи за член на Конституционния съд настоящия главен прокурор Борис Велчев. Велчев бе съветник на Георги Първанов, а произходът и биографията му определено не са свързани с десницата, за част от която се представят ГЕРБ и Плевнелиев. Какво тук значат обаче някакви си принципи...
Управляващите от ГЕРБ определено нямат причина да се оплакват от Велчев. Той запази мълчание в началото на мандата им, когато МВР си организираше шумни арести, излъчвани по телевизията, и директно набеждаваше за престъпници арестуваните преди те дори да са помирисали съдебната скамейка. Понякога в тези акции участваха и прокурори. Прокурор №1 доказа на управляващите, че могат да разчитат на него и те съвсем логично се възползваха от това.
"Борис Велчев е човек, който е доказал своята компетентност, комуникативност, който направи много за системата за правораздаване, Ако сравняваме какво е било преди него и това, което той постига, България е на прав път, тя прави своите реформи, включително и в сектора на правораздаването." Така Плевнелиев аргументира номинирането на Велчев. Къде ги видя тези реформи, вероятно знае само и единствено самият той. Би било добре обаче, ако успее да ги посочи на ЕК, която не спира да ни критикува за нереформираната съдебна система.
Още в първите парламенти, избрани свободно и демократично, бдителният гражданин забеляза, че разгорещените спорове в пленарната зала обикновено са последвани от дружески шеги и закачки в кулоарите и по околните кафенета. След горещата политическа зима на 1997 г. нито един виден червен функционер не получи макар и минимално възмездие, въпреки че на власт дойде правителството на ОДС начело с Иван Костов. А коалицията между БСП, НДСВ и ДПС, сформирана през 2005 г., бе христоматиен пример за политическа безпринципност между бивши уж непримирими политически опоненти.
Няма нищо лошо в това управляващи и опозиция да не са непримирими врагове и да имат съгласие по някои въпроси. Проблемът е, че у нас партиите са единни само когато става дума да поделят по някакъв начин постовете в държавата, и трудно постигат консенсус по теми, които са наистина важни за цялото общество.
