Д-р Вася Вутова работи в екипа на Второ отделение на клиниката по психиатрия, УМБАЛ „Александровска" - гр. София с ръководител Проф. Вихра Миланова. Тя е един от младите специалисти в науката и обществото. Ежегодно участва в редица конгреси, където в съавторство с колегите си, представя казуистични клинични случаи, пише научни статии, печели награди, има активна гражданска позиция. Направила е избора не да емигрира, а всеотдайно да лекува българския пациент.
„Лудите, лудите - те да са живи". Обичаме да повтаряме този рефрен, когато се отнася до смели хора, които изкачват върхове, спасяват котки от горещи, ламаринени покриви или обикалят света с тротинетка.
Когато става дума обаче за хората с психични заболявания, „лудите" потъват на дъното на обществото, заковани от безмилостна стигма.
Психиатричната помощ в България е в такава дълбока криза, че на моменти положението изглежда безнадеждно. Заради здравната политика, заради стигмата, заради апатията на хората и трудностите, с които се сблъскват онези, които са решили да посветят професионалния си живот на психично болните пациенти.
Как един лекар решава да стане психиатър, с какви проблеми се сблъсква в работата си, кои са най-честите психични заболявания, от които страдат българите... Говорим за тези и други неща с д-р Вутова - един от младите специалисти в психиатричния екип на Александровска болница.
Д-р Вутова, с какви проблеми се среща един лекар в сферата на психиатричната здравна помощ?
С голямо желание избрах психиатрията да бъде моето професионално поприще. Благодарна съм, че работя в екип с високо квалифицирани психиатри. Така мога да се развивам и да помагам на нашите пациенти. В хода на работа обаче, за съжаление, се сблъсквам с много неуредици.
Психиатрите в страната прогресивно намаляват. Има много колеги, желаещи да специализират психиатрия. Новата наредба обаче затруднява това. И в момента има голям интерес към нашата клиника от страна на младите лекари. Някои вече са заявили желанието си да са специализанти. За съжаление обаче липсва финансиране от страна на МЗ. Може би единствено БЛС проявява активна загриженост за професионалната съдба на младите лекари с ежегодно организиране на научни прояви, конкурси и предоставяне на стипендии.
Свидетел съм на високо квалифицирано болнично психиатрично обслужване. На практика у нас то е на световно ниво като осигуреност с най-модерни възможности за терапия и ранна психосоциална рехабилитация. От друга страна, виждам, че то е грубо и хронично недофинансирано, въпреки че се финансира от бюджета на държавата и представлява директна отговорност на държавната здравна политика.
Друг важен проблем за пациентите с психични разстройства е липсата на организация за трайно амбулаторно проследяване. Пациентите се лекуват ефективно в болничното заведение, но след изписването им попадат в един вакуум, тъй като няма модерна система за продължаване на лечението в амбулаторни условия.
Липсва дори адекватно обезпечаване на спешна психиатрична помощ. Обикновено с това са свързани честите рецидиви на болестта, както и рисковото поведение по болестни мотиви, вкл. с животозастрашаващ характер .
Има необясним дефицит на важни психиатрични лекарства в аптечната мрежа. Защо се налага медикаменти, разпространени в цял свят, да не се предлагат от десетки години на нашия фармацевтичен пазар.
Разбрахме, че пример за такова лекарство е литиевият карбонат. Не пиеше ли литий Кери Матисън от сериала „Homeland"? Героинята на Клер Дейнс там е диагностицирана с биполярно афективно разстройство.
Да, литиевият карбонат е лечебно средство на първи избор при пациенти с биполярно афективно разстройство, един от малкото медикаменти с доказана ефективност при риск от самоубийство (антисуицидно действие), масово разпространен в целия свят, не скъп препарат.
Българите са принудени да си го набавят от Македония, Гърция, Румъния или други страни. Нима българският пациент е второ качество човек? Струва ми се обидно, че нашата държава не е в състояние да се погрижи за толкова елементарни здравни потребности. А това има огромни негативни последствия, както за здравето, така и за самочувствието на българите.
Има ли стигма върху психично болните в нашето общество?
Определено има. Проблемите в психиатричното здравеопазване не са само финансови и логистични. Необходими са сериозни мерки за борба със стигмата в психиатрията. Стигма в буквален превод означава „неодобрение по несъществен признак". Всъщност става въпрос за негативното отношение, което съществува към хората с психично разстройство. За съжаление, това е широко разпространено явление у нас, а представлява и световен проблем.
Болните се явяват дискриминирани от обществото и така страдат двойно - и от здравословния си проблем, и от негативното отношение, което срещат в ежедневието си. Стигмата е основен фактор за липса на социализация на психично болните, както и за неефективно поддържащо лечение.
Проявата на стигма е обективен показател за нивото на развитие, култура и хуманност, както на обществото, така и на отделния човек. С общата воля на много институции е необходимо създаване на дългосрочна комплексна и действаща програма за борба със стигмата.
Трудно се променя манталитет, както в социален, така и в индивидуален план. Неизбежно този процес изисква ангажиране на образование, медии и държава с крайна цел постигане на толерантност и социализация на психично болните хора. Не е нормално медиите да проявяват интерес към психиатричното здравеопазване само при инциденти и антисоциални прояви на психично болни...
Какво кара един лекар да се насочи към психиатрията?
Несъмнено всеки има различна мотивация. За мен разстройствата на психиката са голямо предизвикателство в научната медицина. За диагностицирането им са разработени критерии и алгоритми, но те не могат да бъдат обективизирани еднозначно чрез инструментални методи.
Лекарската компетентност, индивидуалният терапевтичен подход, отношението на емпатия към пациента и любовта към работата са ключовите фактори на моята специалност.
Кое е най-честотата психична болест напоследък?
В клиниката, в която практикувам, ежедневно се срещаме с различни психични разстройства. Най-чести обаче са тревожно-депресивните разстройства. Според СЗО, към 2017г., 322 млн. индивиди, т.е 4,4% от общата популация страда от депресия.
В последните 10 години броят на депресивно болните се е увеличил с 18,4%. В България са налице 360 724 пациети с депресивно разстройство, които са общо 5,2% от цялото българското население.
Лекарската професия пощадена ли е от психично боледуване?
Никой не е застрахован - всички сме хора. Скоро наш екип под ръководството на проф. Миланова проведе тригодишно ретроспективно проучване с цел да се установи честотата на тежките депресивни разстройства (изискващи болнично лечение) при лекари.
Установихме, че лекарите по-често боледуват от депресивно разстройство и реализират самоубийства в сравнение с хората с други професии. Повече от 60% от колегите, които са имали депресия, не търсят помощ поради страх, че ще загубят работата си; 27% от тях се самолекуват; 5% отричат проблема; 6% променят местоработата си.
Основните рискови фактори за възникване на депресивно разстройство при изследваните са професионална пренатовареност /бърнаут/, загуба на партньор, социална изолация, финансови загуби, травма в детството, фамилна анамнеза за депресия.
При много лекари естетвото на работа допринася за отключване на депресия и други заболявания, свързани със стрес. Много лекари с депресия употребяват или злоупотребяват с алкохол. Експерти по психиатрия, които са изучавали депресивното разстройство при лекари и самоубийства, свързани с тях, обръщат внимание на необходимостта от незабавното лечение, вкл. хоспитализация на лекари, особено при суициден риск.
В заключение, искам да благодаря за моето професионално реализиране на екипа от колеги, с който работя ежедневно, и особено на моите учители по психиатрия и хуманизъм д-р Кръстев и проф. Миланова.
