Прясно боядисаният паметник на съветската армия в София облетя света и предизвика усмивки и гримаси. Дали да потупаме по рамото твореца с боята, дали да го бием на площада, дали най-после се освобождаваме от съветско иго, или сме предатели с къса памет - мнения забушуваха в пространството.
Този кипеж не ме учудва. Паметниците са знаци, наситени с толкова политическа символика, че също воюват. От техния метал и гранит лесно се палят искри в по-възпламенителните глави.
Те са изключително значими недвижими фактори на пропагандата, стожери на статуквото, своеобразни "печати" за историческата истина от последна инстанция.
Важни са, разбира се, с това, че присъстват като част от всичко край нас - край тях мами бутат колички, скейтъри си разнасят атрибутите, влюбени се натискат с мераците си, дядовци почукват с бастуните си и т.н. Но особено се изпълват със съдържание в тържествени и ритуални моменти.
Тогава общественото внимание се заостря и паметниците заемат свой незрим, но категоричен фундамент в индивидуалните съзнания. Като нещо, което е осветено от времето; като ценност, която предхожда, но и надживява личността. Като материализация на духа и видимо измерение на сакралното.
Те не са шеги, тези неща, а са нация, история, религия, култура и много, много политика.
Без трезв поглед зидането на статуи може да стане маниакално, самоунищожително занимание - пример са Великденските острови.
Затова е важна ролята на авторитетите, които решават издигането на какъвто и да било монумент.
Първо, с тази работа не следва да се бърза - никога.
Второ, да е по възможност на фигури и ценности, които са обществено непререкаеми, бутат към обединение, не към разделение. И към добро, усмивка и толерантност - не към агресия и шовинизъм.
Тези съвети ги отправям към родните власти, но бих ги отправил много по-настойчиво към тези, които няма как да ме чуят - властите на големите нации с могъщи националистически обременености.
При тях е по-трудно, отколкото при нас, по-податливи са на автохипноза и опиване от собственото величие.
Както и да е, ние също правим глупости, но главно от натегачество. Не знам дали помните как в София се беше измъдрил и паметник на другаря Леонид Брежнев.
Вярно - скромен, вярно - бюст, но бронз все пак. Хем му го бяхме вдигнали приживе срещу Университета.
Един приятел, инженер озеленител, се грижеше всяка божа сутрин бюстът на четирижди героя на Съветския съюз да се мие с маркуч, та да е красив пред взорите на столичани.
Имали сме и паметник на Сталин, също вдигнат приживе на Вожда, също в Борисовата градина. Разговарях със стар български анархист - Георги Константинов. Той разказа, че провели акция срещу този паметник, турили му взрив още през петдесетте години.
Заловили завераджиите, разбира се, и ги осъдили на по 20 години строг тъмничен.
"Щеше да е на смърт, но точно тогава Сталин умря и скоро разобличиха култа към личността, та отървах кожата" - смята тоз последовател на Бакунин и Шейтанов.
Вярвам му - в онези времена се е пипало по-безмилостно. Не е, както пишат днес глупости западните медии по повод боядисването на съветската армия в палави тонове:
"Преди 20 години щяха да ви застрелят, ако застанете прекалено близо до паметника на съветската армия в София - България"(dailymail.co.uk.).
(Изобщо там репортерите си умират да смятат, че тука никой не се е усмихвал по ония времена, не е рисувал друго освен другаря Живков, не е работил друга работа освен доносничество за Службите и не е мислел нищо, освен какъв рай е Там и какъв ад е Тук. Също интересна пропагандна дебилност.)
Преди две-три години бях в Кобленц, знаково място за немците - особено там, където се сливат Мозел и Рейн. Домакините ни отведоха на посещение при могъщия монумент на кайзер Вилхелм, който се възвишава на кон над околността.
Някои от присъстващите немци се държаха леко странно, като на таен празник, с блеснали взори и сякаш долавящи свой вътрешен химн. Това ми направи впечатление.
Гордост видях, национална гордост.
Няма лошо, ако не прехвърля мерките. Паметникът на кайзера бил вдигнат с народни пари през XIX век. Малко преди края на Втората световна обаче, през март 1945-а, американци изстреляли към горделивия Вилхелм снаряд и го повредили.
После конната статуя рухнала и била претопена. Смята се, че стрелбата станала нарочно, по заповед на Айзенхауер, който искал да унищожи този национален символ.
Както и да е - след Обединението на Германия паметникът е наново вдигнат с парите на един скулптор.
Да ви кажа ли моето мнение? Паметникът на Вилхелм е хубав. Все пак обичам по-скромни паметници, не на армии и военачалници. А на такива като Швейк, като пловдивския зевзек Мильо...
Смятам все пак, че армията на СССР разгроми по-перфиден и антихуманен режим от този, който бранеше самата тя.
Дори убеденият антикомунист Йосиф Бродски е посветил свое стихотворение на маршал Жуков, военачалника на тази армия. Пък русофилството и русофобството ме дразнят еднакво.
Та заслужава ли тази армия паметник у нас? Защо не.
А това ли е мястото, на пъпа на София, в огромен ръст? Ако избирах аз, едва ли. Харесал си бих за тука нещо по-софийско - примерно Георги Софийски.
Или нещо по-универсално - лично аз бих турил дори руснак - Лев Толстой.
Който казва - собственият патриотизъм винаги е за сметка на някой друг.
Ето webcam изображение от въпростния монумент, така наречият Deutsches Eck http://bit.ly/mLuH2b
Само една корекция или по-скоро добавка - за паметник в Борисовата на Сталин, аз поне не знам да е съществувал, но е имало такъв пред Народния театър. Ето за справка - http://www.lostbulgaria.com/?p=1935.
Хубава статия. И аз нямам нищо против паметника. За местоположението му там е построен и не е кола да се мести. Лично на мен ми харесва. По не ми харесва манията да се разрушава и да не се прави нищо ново, хубаво и смислено. Защото някой ще каже, че ще направи друг паметник на негово място. Но резултата ще бъде нещо за 5 лева за което ще се платят 5 милиона плюс загуба на история. Вместо да се чудят каква глупост да направят да поддържат зелените площи около паметника. И вандалите които са го изрисували като искат нещо в крак с времето да посадят дърво или да почистят от боклуци, или поне да не ги правят.
паметници, бюстове, барелефи, орелефи и портрети на сталин имаше навсякъде и не само в софия! завършил съм средно в отмт, който наричахме "следите остават", защото буквите бяха свалени след разобличаването на култа към личността, но "сталин" пак се четеше. булевард "витоша"беше сталин. язовир искър - сталин. връх мусала - сталин. варна - сталин. това, че като пръдне някой в ссср тук масово се насираме никак не беше виц! влизайки в мазето на техникума с домакина виждахме десетки бюстове, портрети и барелефи, както и една кутия, в която се съхраняваха свалените от фасадата месингови букви. на въпроса ни защо ги пази, домакинът отговаряше, че тук нищо не е сигурно - т.е. - може да го реабилитират и тогава ще сме подготвени. само да кажа, че и в борисовата градина (по онова време - паркът на "свободата", каква ирония!) имаше бюст на сталин. нямаше място, на което да не видиш изображение на "бащата на народите" - вероятно "баща"по същата причина, по която правешкият овчар беше наричан "тато".
@TheSpider Ами стани кемт ти и го махни, само че в традиционно синия Пловдив обществеността си иска Альоша, за това помислил ли си! Альоша за всеки един пловдивчанин е малко повече от паметник на армия, повечето от нас са посрещали изгрева там след абитуриентския си бал. Альоша е символ приятелю, колкото и да не ти харесва!
И аз съм го посрещал изгрева, обаче не виждам връзката с онова грозно парче скала, което е вирнато нагоре. Символ било, символ сигурно за теб са и неравните павирани улици или мърсотията?
Ами започни действия по премахването на Альоша, свикай инициативен комитет или както там се казва, направи група във фейсбук, направи нещо. Щом те дразни направи нещо, недей да дрънкаш и да скачаш по форумите, излез на площада и заяви гласно искането си...