Последното изкушение

Нищо чудно новината да ви е убягнала. Московската прокуратура щяла да провери филма на Мартин Скорсезе „Последното изкушение" за екстремизъм. Някакъв праведен депутат я сезирал и сега блюстителите на законността и морала в страната на Путин ще анализират смисловата насоченост на лентата четвърт век след заснемането й.

Молодец, братушки! Приятно гледане! Показната религиозност в милиционерски стил изисква точно такива мерки. Защото ако един стар филм е в състояние да уязви вярата или да я засегне, устоите на тази вяра трябва да са наистина много халтави, не мислите ли?

В тази връзка в съзнанието ни изплува онзи позабравен момент отпреди петнадесетина години, когато „Последното изкушение" беше предвиден за телевизионно излъчване у нас, но Българската православна църква се намеси и осуети пускането му.

Родният зрител бая се изненада на този ход, защото само бяхме чували за подобни действия и гледахме на тях като екзотика. Ние уважавахме институцията не заради умението да бъде груба и безцеремонна, а заради способността й да дава спокойствие и надежда.

БПЦ обаче взе пример от южните ни съседи и явно държеше да покаже мускули, влияние и загриженост за миряните по най-елементарния начин: като влезе в ролята на цензур.

В Библията пише „Не съди, за да не бъдеш съден", но изкушението да бъдеш съдник, да размахаш пръст уж в името на общото благо, е по-силно. Това всъщност е най-силното изкушение на властта, включително и църковната. Последното изкушение.

След смъртта на Негово Светейшество Патриарх Максим проблемът с властта в църквата вече реално е на дневен ред. И това щеше да е въпрос, който е отвъд светския коментар, ако БПЦ не беше толкова силно изкушена от светското.

Тук изобщо не говорим за търговията с ритуалните тайнства и съответния ценоразпис, бизнеса със свещите и страстта към луксозни автомобили.

Става дума за опасния флирт с изпълнителната власт, които на моменти силно напомня руската милиционерска религиозна показност. Максим, Царство му Небесно, беше човек на баланса, умерен и гъвкав. И заради него Православието у нас имаше мек, хуманен израз, макар и далеч не всички негови представители в раса да бяха праведници.

Наследникът му обаче, който и да е той, трябва да притежава не само подобна благост, но и волята да я наложи. Тъй като изкушението Църквата ни да се радикализира, за да покаже някаква фалшива мощ и по този начин да се отдалечи още повече от миряните, е много силно.

Твърде лесно е обществената й функция да се измести от грижата към бедните и слабите (не че сега е точно там) към грубата острота, облечена във високопарни клишета.

Защото там, около патриаршеския трон, се навъртат представители на клира, които сеят анатеми като тиквени семки и превръщат ролята на институцията в някакъв фарс със замесени в него Мадона и Елтън Джон.

Още по-лошото е, че същите тези са способни да отдават социалните нещастия именно на такива абсурдни фактори (вероятно помните обяснението на дядо Николай за трагедията в Охридското езеро). А това вече е притеснителен феномен, независимо колко вярващ сте и кога се черкувате.

Прекален светец и Богу не е драг, казва народът, но в собствените си очи именно прекалените светци минават за истинските стожери на православието тези дни. Ето как в момента БПЦ е на библейски кръстопът. Едната посока е към мъдростта и разума, а другата е покрита с „добрите" намерения на прекалените светци.