Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Булката беглец

Обикновено на избори се оказваме все в ролята на булката

Снимка: webcafe.bg
Обикновено на избори се оказваме все в ролята на булката

Ние, българите, винаги сме схващали изборите като сватба. Едни си падат по думкането на тъпаните, други - по пламенните кумски речи, трети - по безплатните кебапчета; повечето обаче подхождаме с надеждата за по-добър живот и по-подредена къща.

И очакваме от всеки кандидат да предложи именно това в замяна на ръката ни (с бюлетина в нея). "Нова булка, нов късмет" - казва народът, но обикновено ние се оказваме в ролята на булката, нас ни прикоткват със сладки приказки, харизматични юнаци ни смигат закачливо и ние щем-не щем им приставаме.

За да се намерим малко по-късно заклещени в позицията на невести, принудени единствено да изпълняват съпружеските си задължения, защото иначе нахалният домашен дерибей ще ни изостави. Той ще се оправи без нас, дори ще му е по-добре, така твърди, но ние какво ще правим без него.

Изгубени сме; това ни предупреждава всеки управник, чийто стол се е разклатил. Нашият рефрен на недоволството още от зората на демокрацията е „развод ми дай", но само за да сме свободни да си потърсим нов жених, та да се окаже малко по-късно, че и той ни има за вечни прислужници на собственото му благоденствие.

В този смисъл февруарските протести са по-особени. Киселият ни мъжкар разбира се държи да ни обясни, как имаме нужда от него, а на хоризонта няма други реални кандидати за ръката ни. Разумната част от протестиращите ясно си дава сметка, че алтернатива липсва. Неразумната част пък никога за нищо не си давала сметка. Затова и протестът ни е хаотичен и зле неорганизиран.

Това не е развод, защото сме си харесали нов ухажор и чакаме от него цветя и рози. Това е протест на скъсаните нерви, той по презумпция е неразумен; той е еманципацията, която ни изкарва от унизителната съпружеска метафора и поне временно преставаме да се вписваме в нея.

Между енергийният и политическият монопол няма разлика. Дали всички сметки ти минават през безалтернативни ЕРП-та или развитието на страната ти е немислимо без безалтернативните политически ербапи е все едно. Разбира се, че скоро ще ни се наложи да изберем някого, на когото да възложим бляна по подредената къща и домашната сигурност. Така, както и след ЧЕЗ ще трябва някой да ни изчислява тока.

Очевидно в момента няма кандидат, на когото да повярваме безрезервно, че е в състояние да се справи и с двете. Но това не е толкова лошо; напротив, това е важно. Знак е за класата от икономически и политически женихи, които си създадохме, и които свикнаха да ни се изреждат, докато си траем послушно. Знак е за всеки вид монополист.

Този протест показа, че търпението има граници, дори да няма перспектива. Изборите не са сватба, те са наемане на служител. Когато цената на работата му стане твърде висока, ще бъде освободен и в това няма нищо фатално.

Битката със сметките е само щрих от бунта ни към усещането за арогантна незаменимост на властта.

И точно това усещане получи звучен шамар през февруари 2013.

Най-четените