Бойко Борисов дойде на власт със заявката да управлява с твърда ръка. Това бе един от многото образи, които той успя да изгради успешно пред електората. Може би най-сполучливият.
Мнозинството българи въплътиха в него надеждите си за ред и справедливост - това беше основният им мотив за подкрепа. Няма друг политик, който така успешно да е акумулирал тази надежда. Иван Костов получи донякъде титлата Премиер с твърда ръка, но това се случи по време на управлението му. Единствено Борисов бе натоварен предизборно с подобни очаквания, тлеещи от времето, когато натрупа рейтинг като главен секретар на МВР.
"Твърдата ръка" е мит. Тя е потребност, желание, своеобразна политическа платформа, зад която са готови да застанат много избиратели. Не само в България. Мит е, защото всеки си има отделна дефиниция за "твърда ръка", а тя няма как да бъде измерена нито в индивидуалните, нито в колективните представи.
Единственото сигурно е, че в народните въжделения тя е свързана с мощни дози национализъм и недемократичност. В електоралното съзнание няма "твърда ръка", която се бори за благото на глобални политически и икономически субекти, разрушаването на националните държави и общества.
Няма и такава, която проповядва толерантност, търпение, плурализъм, спазване на либералните и демократичните процедури. Тя иска удар по масата в името на "това, каквото трябва да се направи", без значение дали ще се спазят съответните процедури и дали ще се хареса на всички. Тя е проект, според който интересът е над всичко (национален, в "името на хората", външнополитически, в държавното управление - кой както го разбира) и той трябва да се преследва с воля и смелост, а средствата и цената са подробности.
"Твърдата ръка" е повик на слабия, онеправдания, жажда за справедливо възмездие. Тя е надежда за лек срещу неправдите, упование, че те се случват, защото тя отсъства, и като дойде, нещата ще се оправят. "Генералът на народа" подхранваше тези очаквания.
На финалната права от мандата на ГЕРБ е трудно да се кажат количествените и качествените измерения на този мит. Не е известно социологическо проучване, което да осветли въпроса. Но може да проследим доколко твърда бе ръката на Борисов.
В първата половина от мандата юмрукът му бе непрекъснато свит и засилен в посока на отхвърлената от избирателите бивша тройна коалиция. Но удари нямаше, имаше просто движение. Така се създаде илюзия за боксов мач, в края на който виждаме, че поразени няма.
В реалния живот специална роля получи Цветан Цветанов. Като вицепремиер и министър на вътрешните работи той трябваше да покаже, че твърдата управленска ръка се проявява най-вече в борбата срещу престъпността. Показни арести, свалени на земята "виновници", без да е ясна вината им, спукани глави на мирни граждани... - процедурата, по която ГЕРБ упражняваше "твърдата ръка", е известна. ув хората оставаше усещането, че ръката е не просто твърда, а и мръсна - ударите са по дребните риби, мафията е непокътната; избирателно се атакуват бизнесмени, за да се даде път на "наши момчета".
След почти три години и половина управление съмненията се потвърдиха. ГЕРБ няма абсолютно никакъв успех в борбата за възстановяване на справедливост, възмездие, въвеждане на етични порядки. Ако за нарастващата бедност има оправдание донякъде със световната икономическа криза, то за несбъднатия нов морал си е виновна единствено тя.
От друга страна, ръката на ГЕРБ бе изключително мека по отношение на административните и стопанските реформи. Борисов се предаде пред всяко по-настоятелно недоволство и не се предприеха непопулярни, но нужни действия. Това от своя страна му даде коз да твърди, че е абсолютен демократ и в никаква тоталитарност не може да бъде обвинен.
Тук има един любопитен момент. ГЕРБ не постигна резултатите, които искаха хората от "твърдата ръка". Няма справедливост, възмездие, нов морал, национално достойнство, икономически прогрес... Но пък налице бяха инструментите на "твърдата ръка" - полицейщина, натиск към независими институции, командно-административен апарат.
Опозицията критикува този инструментариум, но дали мнозинството българи също го смятат за недопустим? Той не даде желаните от хората резултати, но ако беше ги дал? В света има много примери за "твърда ръка". Някъде тя сбъдва народните въжделения, другаде - не. Но инструментариумът й винаги е един и същ - "твърдата ръка" е на ръба на закона или отвъд, макар да се кълне в него.
ГЕРБ не създаде уредена, справедлива и благоденстваща държава чрез полицейщина, насаждане на страх, показна сила. Но ако беше я създал или приближил България към този идеал, щеше ли обществото да бъде критично към гореописаните атрибути на "твърдата ръка"? Този въпрос е важен, но отговорът му е неизвестен. А може би е: Стефан Стамболов е най-яркият символ за добър държавник в българските представи. Напоследък е и Тодор Живков.
Вероятно ще ги търсим още дълго, без значение дали трябва и могат да се появят.
