Темата за възпитанието на деца ми е далечна. Засега съм само теоретик. Ясно ми е, че когато някой ден ми се наложи да вляза в ролята на родител, практиката може би ще обори повечето ми напудрени представи.
Преди няколко дни обаче се сблъсках с нагледен пример от милата родна действителност. Една непозната жена успя да ме накара да се замисля какво бъдеще очаква неродените ми деца.
"Учителката" ми се появи в един най-обикновен неделен ден.
Заедно с един приятел отидохме до кварталната сергия за зеленчуци. Изчакахме си чинно реда на опашката, натоварени като добри магарета. Дойде моят ред, платих.
Моят приятел също тръгна да плати покупките си. Не сме забелязали как между нас се е промъкнало малко момче. Държеше купичка с малини. Преди да успеем да реагираме по какъвто и да е начин, зад нас майка му се провикна:
"Самуиле, давай, бе! За теб няма опашка!".
В ступора между изненадата и възмущението, се обърнахме и съвсем възпитано казахме на напористата жена, че греши и видимо пред Самуил има и други хора.
Детето гледаше с огромни, неразбиращи очи. Чудеше се какво да прави - да отрече очевидното, че предрежда няколко души, или да повярва на майка си, според която пред него няма хора.
В рамките на няколко секунди, майката напусна полесражението, оставяйки детето да се бори само със ситуацията. Това не й попречи да продължи да вика от безопасно разстояние: "Айде, бе, Самуиле! Никой не е пред теб! Няма да те чакам! Плащай!".
Ще, не ще, Самуил се предреди. Не само - направо отиде зад тезгяха, за да бъде обслужен.
Стояхме като ударени с мокър парцал. Не защото ни предреди едно хлапе, а защото получихме нагледен урок по възпитание.
Урок обаче за какво? И какви изводи може да си направи едно дете от опитите на майка му да го научи да се предрежда?
Стана ми жал за Самуил.
Утре, след месец, след година, това малко момче, ще възприеме напълно възгледите на родителите си. Няма как. Така става.
Първо ще се научи да предрежда хората на опашката (този урок вече е напълно усвоен), след това ще започне да си хвърля боклуците по улицата (някак си това няма да го засяга, нали има кой да чисти, пък и навън не е "негово"), за да завърши най-накрая като изпечен индивидуалист, който не се интересува какво става извън собствената му зона на комфорт.
Човек, чиито свят е сведен само до него самия, тук и сега. До собствената му работа, апартамент, връзка, чувства.
Винаги готов да "прецака" другия - "баламата", само и само той да е добре.
Да е по-напред на опашката, първа кола в задръстването, с 20 стотинки напред от пазара, защото касиерката се е объркала и му е върнала повече. Най-сладко е да се шмекерува.
В последните години искрено вярвах, че този манталитет постепенно изчезва. Практиката, обаче, постоянно ме оборва.
Българите "умираме" да се подиграваме на подредените чужденци.
Осмиваме педантичността на германците, добрите обноски на англичаните, работохолизма на американците. Правила, правила, правила. Балами! Съвсем очевидно е, обаче, че техният модел работи. Да не сравняваме минималните работни заплати у нас с тези в която и да е страна в Западна Европа. Ясно е, че губим по точки. При това с много.
Да, в Швейцария може да е изключително скучно. Хората са праволинейни - всеки върши своята работа, прибира се и не прекарва вечерта си в мисли как да прецака системата.
Като не прецака системата, не ощетява никой. Ако пък някой реши да "мине тънко", държавата намира начин да го удари през пръстите. Така нещата просто се получават.
У нас важи същото, но с обратен знак. Тук животът е една постоянна битка да "прецакаш" системата и да си "напред" от това.
Прецаквайки въпросната система, ти я ощетяваш. Но и някой да те хване, той също така е достатъчно "жаден" да прецака системата за своя облага. Така кръгът се затваря.
Но тъй като ние съществуваме в една затворена мрежа, накрая се оказва, че всъщност с всяко минаване "по тъч линията", самите ние се минаваме жестоко. За години напред.
Вярвам, че това се възпитава. Децата не се раждат "балами", нито "шмекери". Те виждат, чуват и попиват. Виждат как майките им седят на детската площадка и в краката им се образуват планини от шлюпки от слънчогледови семки. Чуват как баща им псува бабата, която се опитва да мине на пешеходната пътека. Виждат как съседа си мята боклука през прозореца, защото пътят до кофата е дълъг. И попива всичко това. Няма как да очакваме, че някой ден това дете няма да се опитва да "прецака системата". Нито че порочният кръг от "българи - тарикати" ще бъде прекъснат.
Обещавам си да се боря за каузата на "баламите".
Ще се опитам да покажа на децата си, че правилата не са измислени, за да се нарушават. Че в това да си прибереш боклука, докато не намериш кошче, е твое задължение. Както и да чистиш след кучето си. Със сигурност е по-лесно да не правиш всичко това, но пък удоволствието да погледнеш през прозореца и да не видиш поредното нелегално сметище, изникнало пред входа след ремонта на съседите, е несравнимо.
Само времето ще покаже коя "порода" ще победи.
Аз няма да спра да вярвам в победата на всички "балами" и ще продължа да хвърлям боклука си разделно. Въпреки, че все още виждам обелки от картофи в кофата за хартия.
