Докато търси мъртвите души сред селяните, главният герой на Гогол описва разрухата на феодалното общество, което изяжда Русия отвътре. Още тогава ни е разкрит разпадът на старата система и първите признаци за зараждането на едно консуматорско общество, в което ценностната система изкрещява Ницшевото "Бог е мъртъв", а светът на идеите е заменен от този на предметите.
Именно помешчикът Плюшкин става нарицателно за най-противните черти на зараждащия се модерен консуматор, който трупа ненужни вещи през целия си живот. Руснаците дори си имат специална дума за това - плюшкиновщина, която в България с право сме приели и за наша. За разпада на едно общество може да се съди по неговите ценности или тяхната липса.
Купуваме не заради нуждата, а заради притежанието.
Българите не спираме да трупаме ненужни вещи и да се оплакваме. Всяка година даваме хиляди левове за нови телефони, дрехи и безполезни предмети. Докато се жалваме от липсата на пари, в същото време събираме и последната си стотинка за една седмица на претъпкан курорт и посещение на фолк клубове за традиционно балканско хвърляне на салфетки.
Теглим кредити, за да направим бала на децата, но не спестяваме и един лев за тяхното образование.
Научаваме наследниците си да приемат парите като висша ценност, която им отваря всяка врата. Затова и не трябва да ни учудва, че кумири на днешните ученици са лица като Красьо Черничкия и Величко Адамов.
"Всички хора искат да бъдат умни, богати, красиви и млади", казва героят на Бегбеде два века след "Мъртви души".
Много искат да са всичко това, обаче, продължавайки да живеят от наема на наследствения апартамент и пиейки по цял ден бира в парка, никога няма да бъдат такива.
Това е меката страна на българския манталитет, която е привнесена през 50-те години на миналия век от консуматорското общество, инженирано в Русия след 1918-та. Когато Ленин завзема властта, той поръчва на най-добрите художници серия от пропагандни материали - филми, постери и продукти, които да затвърждават комунистическата идея.
Нашите желания се определят според това, което виждаме, затова и ако до 10 ноември за голяма част от българите бе достатъчно да имат апартамент, кола и 10 дневна почивка на бунгалата в Кранево, то в последните десетилетия нещата се промениха.
Заливани сме от реклами на безполезни продукти, които неохотно купуваме.
Оставяйки настрана залитането ни към това да трупаме безполезни вещи, харчейки и последните си пари, продължаваме да затвърждаваме парадокса на обществото ни.
Тук не изхвърляме нищо.
Трупаме безполезни вещи и дрехи, които само събират прах и заемат място. В гардероба продължаваме да държим онзи стар пуловер или дънки, които никога повече няма да облечем.
В мазето съхраняваме 4 телевизора, които работят, но защото са стари никога повече няма да пуснем. "Да стоят, може някога да потрябват", си казваме повечето в този момент. Но вместо да ги подарим на някой, който ще има нужда или практично да ги продадем, предпочитаме домът ни да заприлича на антикварен магазин.
Все повече се превръщаме в Плюшкин, който е оставил житото да изгние, очаквайки по-добра цена. Обсесията на някои хора от вещите достига до там, че да живеем в мизерия, но затрупани с безполезни предмети.
На Запад тази мания към вещите, която ние романтично приемаме за "носталгия" се приема за болестно състояние.
Колкото повече се развива едно общество, толкова повече то се изгубва в ценностите си. И ако ексцентричността от събирането на редки и ценни предмети е лукс, който могат да си позволят само богатите, то при повечето хора вещоманията издава по-скоро психично отклонение.
Доколко е проблем събирачеството на предмети при българите е трудно да бъде определено поради няколко други фактора.
България е страната с най-много собствени жилища в ЕС на глава от населението, а като сравним със САЩ, където по-голямата част от хората живее под наем или виси с по две и три ипотеки на дома си, можем ясно да определим защо повечето случай на обсесия остават скрити от погледа.
Също така, за разлика от Западна Европа, където мястото е лукс, в България да имаш мазе, таван и гараж към апартамента си е нещо съвсем нормално.
Разбира се, веднага можем да дадем и друго обяснение за българския случай - бедността е толкова голяма, че предпочитаме да събираме всичко, което може да ни влезе в употреба.
Това обаче е поредната измама, която ни продават - едни от най-щастливите нации в света са и от най-бедните. Малкото хималайско кралство Бутан е най-щастливото място на земята, като в кодекс от 1729-та се казва, че "ако правителството не може да създаде щастие на народа си, то тогава то не бива да съществува".
През 1970-ма се въвежда понятието "Брутно национално щастие", което измерва качеството на живот чрез един по-цялостен цялостен начин с цел "материалното и духовно развитие да се случват заедно и да се допълват и подсилват".
Преди няколко години авторитетният британски тинк-танк News Economics Foundation излезе с индекс на най-щастливите места за живеене. Класацията се определя на нивото на консумация, продължителността на живота и щастието, а не според БВП.
В топ 10 на най-щастливите страни на света доминират латиноамериканските държави, докато сред най-нещастните страни са представители на Африка и Източна Европа.
Развитите държави, като Германия, Англия и Япония се нареждат след 80-то място, а САЩ е дори на 150-та позиция по щастие. Идеята на изследването бе да покаже, че високото ниво на консумация не е свързано с благополучието на един народ.
Погрешно се научихме, че смисълът да се върви напред се крие в носталгията по отминалите времена. Продължаваме да гледаме в миналото, надявайки се на светло бъдеще.
В същото време не искаме да направим ясна оценка на това какво ни е нужно и какво не ни е нужно.
Обсебени в притежанието на вещи, забравихме, че те са за да улеснят живота ни, а не за да го погълнат. А когато вещите станат по-важни за нас от хората, тогава сме достигнали критична точка на развитие.
