Обещават, а нищо не изпълняват. Всички са едни и същи. Никой не върши нищо. Чували сте стотици пъти тези фрази, а нищо чудно и вие да сте допринесли за циркулацията им.
Генерализирането в категории "всичко" и "нищо" е любимата ни дъвка - сладко е, прилепчиво и прави чудесна устна гимнастика. Наред с това е и най-добрият засега вербален антидот срещу партийното разделение, като го атакува с друга опозиция (ние-те).
Политическите субекти обаче са го усвоили още по-добре в риториката си, те първи обвиняват опонентите си с в несвършване на нищо и получават естествено същия упрек малко по-късно.
Симпатизантите-ултраси припознават мигновено подобно говорене и обръщат полюса на генерализацията в зависимост от пристрастията си. Ето как ние от години си хвърляме квалификациите "всичко" и "нищо" из пространството, докато абстрактността им не обезсмисли напълно скалата.
Това не е само български феномен; по-скоро е характерно за политическата система изобщо, при която провалът надделява над успеха, независимо в какво съотношение е.
В едно крайно любопитно изследване върху обещанията по време на кампания политологът Джонатан Бърнстейн стига до изненадващ извод. След редица съпоставяния на предварителни декларации и следващи резултати при демокрациите в глобален план още от 80-те години насам, се оказва, че партиите, по време на управленския си мандат, изпълняват близо 75% от обещанията си, което всъщност е доста висок процент.
Излиза, че предизборното им говорене не е радикално различно от следващите им действия. Друг е въпросът доколко това говорене (и действията по-късно) са разумни и коя част от наистина важното планиране остава в нереализираната четвърт.
Не съществува политически субект (изключваме диктатурата), който да е в състояние да изпълни целия си управленски план по ред причини. Но заради факта, че обещанията остават само частично изпълнени, следва обществената генерализация, че 75% от всичко е равно на нищо.
Работата е там, че когато пълното изпълнение на ангажименти е невъзможно, то твърдението, че никой не спазва обещанията си изцяло е вярно, но в него се изгубват и спазените обещания, дори да са преобладаващата част.
Разумният избирател трябва да свикне, че нито неговата симпатия, нито резултатът от действията на предпочитаната от него партия е в състояние да достигне 100% (т.е. да бъде всичко). Но същото важи и за нищото, което е приписвано на опонента; 0% пак е фантасмагория.
Ето как работещата политическа система е обречена да е вечно по скалата на всичкото и нищото, но никога в крайностите, дори когато изборът е бил наистина лош или изненадващо сполучлив. Всичко и нищо в един момент се оказват с изравнени стойности. Ако всички са маскари, то парадоксално следва, че никой не е. В сила е и обратното твърдение.
Най-добрата изборна стратегия от страна на гражданите всъщност се състои в това да приемат изначално, че 25% от ангажиментите няма да бъдат изпълнени и въпреки този недостатък да участват във вота. Или иначе казано - съвършена политическа структура не съществува, нито пък е възможно изпълнението на план, задоволяващ всички. Дяволът е в нюансите, а те убягват, ако упорито продължаваме да мислим в двойката "всички-никой".
Не искам политиците вече да ми обещават нищо. Нали видяхме колко си спазват обещанията. Най-честното обещание, което ще приема, само дето никой няма да го направи, е да ми обещаят, че реформи и промени ще има, ама ще боли. На герб, пък и на всички досега, това им беше грешката - искаха и вълкът да е сит, и агнето цяло. Ама като искаш нещо да се промени, все някой ще пострада. Няма пълно щастие и не могат всички да са доволни. Искаме примерно, реформа във висшето образование. Да съкратим броя на университетите, за да повишим качеството на образованието и конкурентността. В краткосрочен план ще боли - много хора ще останат без работа. В дългосрочен, обаче, има смисъл. Така че едно честно и реално обещание би тежало повече и би спечелило много повече избиратели, но това е хипотетична ситуация, нали? Политиката не е чиста и честна работа всъщност.
До тук коментарите говорят за повърхностен прочит, без вглеждане в проблемите и оттам нескопосани размишления. Преди всичко написаното припомня на тъпия българин, че желанията не биха могли да се реализират на 100% - от това следва, че трябва да правим реалистичен избор на политически идеи и политици които не отстъпват от идеите си, аргументират ги и следват неотстъпна линията на поведение в стремеж към върховенство на закона, равнопостовеност на гражданите и държава/администрация която служи на обществения интерес и отделния гражданин!!! Ето и конкретен пример на смислено поведение на политик, който се ръководи не от собствен, а от обществения интерес! Очаквам коментиране с аргументи и доказателства, а не лумпенско говорене/писане! http://izbori2013.dsb.bg/%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b8/иван-костов-в-дикoff/