Събитията през последните седмици в България - физически отдалечено за мен място - кристализираха в един метафоричен образ, който от много време ми се върти в главата.
В съзнателния ми живот - някъде от средата на гимназиалните ми години - не ме напуска едно объркващо и потискащо чувство, че се движа по въжен мост. Зад мен - тъма и изпотрошени изгнили стъпала, лешояди и хиени... Пред мен - мъгла и несигурност, но зад мъглата - светло бъдеще.
Под мен - бездна. Там няма вариации - всичко е смърт. Над мен - буреносни облаци, а слънцето дори не е ясно къде е. Вятърът застрашително клати моста ту наляво, ту надясно, всеки момент може да се скъса и всички да политнем в пропастта. Несигурни и уплашени, ние търсим водачи, които да ни преведат до другия край.
А там, някъде зад облаците, мъглата и маранята, ни чака светът - нормален, цивилизован, хуманен - такъв, какъвто сме си го представяли винаги. Ние чуваме божествените гласове на сирените, които ни водят през гъстата мъгла. Въздухът е изпълнен с тяхната песен за неземните красоти на природата и обилните богатства, които ни очакват.
Песента на сирените е неустоима. Тя ни съблазнява, тя ни приканва, тя ни кара като Одисей да се откажем от всичко мило, така както той се е отрекъл дори от своя собствен син, само и само да стигнем до онова заветно място. Тази песен е несравнима с гарвановото грачене, което все още се дочува зад нас. Там, където над злокобното място на нашето близко минало кръжат лешояди, бродят хиени и пъплят всевъзможни влечуги.
Песента на сирените ни приканва да минем смело през мъглата, да поемем риска да стъпим на някое от прогнилите стъпала, да се подхлъзнем и да полетим в бездната. Тяхната песен е толкова сладка, толкова примамлива, че споменът за това, което е зад нас и надеждата за онова, което ни очаква, ни дават сетни сили да се придвижим напред.
За да не се объркаме или полудеем като спътниците на Одисей от сладката песен на сирените, за да устоим на най-силните предизвикателства и да не загубим усещане за посока и цел, всички сме натъпкали ушите си с пчелен восък. Но глухи от восъка и слепи от непрогледната мъглата, ние се лутаме ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно.
Понякога изплашени, търсим с носталгия лъжливи пътеки, които помним от миналото. Или напипваме парапета с надежда и тръгваме напред. Но... Все си стоим над средата на пропастта. Тя е нашето настояще, колкото и да отиваме в бъдещето. Имаме нужда от лидери, които да ни водят. Те трябва да знаят кое стъпало е изгнило, как да го избягваме и как да балансираме срещу вятъра, когато ни залюлее прекалено силно. Най-важното, те трябва да ни показват посоката, за да не би, объркани в мъглата и страха, да се обърнем и да тръгнем назад.
Но за да ни преведат през опасностите, без да се загубим и разбием в скалите или да станем лесна плячка на сирените, ушите им, подобно на тези на Одисей, трябва да останат отпушени. Мъдрият Одисей не случайно е накарал целия си екипаж да запуши с пчелен восък ушите си, а самия него да го вържат на мачтата с дебели въжета, но с отпушени уши. Истинският водач трябва да умее да слуша неизбежната песен на сирените, без да може, дори и внезапно много да му се поиска, да поведе себе си и екипажа си към сигурна гибел.
Да, но нашите лидери не са вързани. Въпреки, че в началото на прехода по въжения мост уж ентусиазирано вързахме ръцете им и се съгласихме на правила кой, как и кога да се връзва, за да не го прилъжат сирените. Не издържаха нито възлите, нито правилата, нито стъпалата. Вероятно предварително са били прогнили. Едни от "лидерите" така и не можаха да преглътнат, че трябва да вървим по този несигурен и клатещ се въжен мост.
За тях мястото, от където идвахме, от преди моста, не беше чак толкова лошо: да, имаше лешояди и хиени, гарвани, змии и стоножки... Но там те чуваха песента на едни други сирени, за едно друго светло бъдеще. Някои от тях бяха се сношили и сродили с тези сирени - пеещи и приканващи "мореплавателите" към заветното светло бъдеще, сиреч към скалите, в които корабите щяха да се разбият.
Тези лидери вързаха не ръцете си около мачтата, а, макар и пробно - краката си за прогнилите дъски на моста, да не би пък да изостанат от движението и да пропуснат някоя полза. Затова колкото и да напредвахме, въжетата все ги дърпаха и още ги дърпат назад. Очевидно не се забравят лесно ласките на старите сирени.
Други от сегашните ни лидери, примамени и корумпирани от сладостите, които сирените от другия край им обещават, развързват ръцете си и теглят всички ни към бездната. Вече са научили наизуст сладките песни на сирените и вече почти четвърт век се опитват да ни ги припяват.
Така стигнахме до днес - едни бутат всички ни по въжения мост напред - към заветния остров на сирените. Други ни дърпат назад, там където други сирени ни припяват с носталгия за дяволската пещера, от която изпълзяхме. Ветрове клатят моста наляво и надясно. А ние всички сме се вкопчили във въжетата на моста и тичаме напред-назад, наляво-надясно.
Надяваме се да стане чудо и да политнем нагоре. Но по закона на гравитацията ни очаква само една посока. Обезверени, изтерзани и невярващи в никого и в нищо, сами да скочим в бездната и да се принесем в жертва на сирените - тези отпред и тези отзад. А те всъщност са едни и същи - лешоядите отгоре и хиените отдолу - и само създават лъжливо усещане, че са от различни посоки... Чакащи, мамещи, гладни...
Колко пъти слушахме песента им за четвърт век? И времето беше наше, и комунизвът си отиваше, и виденов ден с евроатлантически порив ни люля, и за ставахме богати за 400, после за 800'дни, пък и с нов политически морал... А лошите? Все ги хващахме, а някои ги пускаха... Пък и магистрали им построихме, да ги пускат по тях. Нас също ни пускаха - от моста...
Бидейки един от многото, които висят с бънджи въже от същия този мост, в една съвсем неуютна поза - ту надолу, ту нагоре, хем наблюдавайки какво става на моста, закачен за него, но не "на" него, май започна да ме връхлита зен просветление: сирените не са нито отпред, нито отзад, нито отляво, нито отдясно.
Те са сред нас и у нас самите. Очакват нашия последен данс, дават ни да си изпием последното кафе, преди да се обезверим съвсем и в отчаянието на своята безпомощност да извадим восъка от ушите си и да прегърнем политическия цинизъм на апатията, сиреч окончателно да изчезнем в бездната.
