Пинара попада извън туристическия потоп, заливащ Турция всяка година. Там няма обяснителни табели, каси за входна такса и най-важното - нито един турист. Градът стои практически недокоснат и до този момент е бил посещаван от учени само спорадично, за да се картират руините. Археологически разкопки и възстановителни дейности там не са провеждани никога и всичко си стои в този вид, в който е било, когато знаменитият град е приключил своето съществуване.
Гумите превъртат на макадамовата настилка, при което във всички посоки политат камъчета. Колата друса, двигателя ръмжи, ремъците свистят. Пейзажът зад нас се губи из облаци жълта прах, а напред образите трептят, размити в маранята.
Прекосяваме дълбоки клисури, заобикаляме ридове, обсипани с кедър, пинии и диви маслини. Слънцето, зависнало вертикално над главите ни, безмилостно прежуря и нажежава тенекиите на автомобила толкова много, че и през ум не би ти минало да ги докоснеш. Всеки момент боята ще закипи.
С помощта на клаксона разпръсваме стадо кози, хаотично сновящи напред-назад по шосето. Бавно потегляйки напред се оглеждаме за пастир или куче, но такива не виждаме никъде. Трябва да върнем очи върху черния път, защото от тук нататък той се обгражда с пропасти.
С усърдие следваме тази змия от чакъл, извила на остри меандри опашката си по склоновете на планината Краг в централна Ликия. Днес хората наричат тази планина Бабадаг. Тя се намира в съвременна Турция, но преди хиляди години е била дом на самостоятелно царство и родина на митични герои.
Обръщам глава към страничното огледало и през талази от прах виждам лицето си. Слагам ръка над очите и се взирам през отворения прозорец на автомобила в търсене на нашата цел. "Трябва да наближаваме вече", казва баща ми, стиснал волана с две ръце. Поглежда към мен и се усмихва. Усмихвам се и аз. След толкова време отново сме рамо до рамо и отново пътуваме далеч от родния край.
Не мога да кажа кога точно се отделихме от главния път Кемер-Мугла. Май са минали не повече от някакви си 15-20 минути, ала на мен вече ми се струват като часове. На десетки километри сме от всякакви населени места и не забелязваме дори най-малки признаци на човешко присъствие. Даже и козите си нямаха пастир.
При един завой, вдясно от пътя забелязвам нисък хълм с причудлива форма. Той е плосък, а проскубаното му било е обрасло нарядко с някакви иглолистни дървета. Помежду им сивеят големи правоъгълни камъни. Продължаваме напред. Докато се движим по плавната траектория на завоя, пред нас с въртеливо движение се разкрива великолепна гледка.
Плоския хълм, който съм наблюдавал всъщност, е задната част на превъзходно запазен театър. За изграждането на сградата древните майстори са избрали естествено възвишение, отнели са по-голямата му част и там, където хълмът е бил най-висок, е останал огромен кратер.
В него те са поставили сцената, а стъпаловидните седалки за зрителите са изградили по стръмните му стени. Достигнахме целта си! Древната Пинара, първият сред градовете на Ликия, е някъде съвсем близо пред нас. Грабвам фотоапарата си от задната седалка и трескаво излизам от автомобила.
След няколко бързи кадъра, се връщаме към колата да продължим търсенето на древния град. Крачим заедно и преглеждаме снимките на дисплея, когато неволно повдигам очи, и оставам безмълвен. Посвещавайки цялото си внимание на красивия театър ние изобщо не сме погледнали от другата страна на черния път, където в цялата си прелест се е разгърнала пленителна сцена.
В центъра на прескачащата се върволица от остри върхове, подобно на огромен прегърбен гигант се извисява плоско плато, надупчено от безброй изсечени в снагата му гробници. В неговите подножия, потънал в руини и растителност, лежи огромен град от сив и черен камък. Гледката е покъртителна дотам, че и двамата стоим онемели минути наред. Взираме се в могъщите руини, без да се осмелим да тръгнем към тях, сякаш подобно на "Фата Моргана", когато ги приближим ще изчезнат. Наслаждаваме се на пейзажа, бавно добиваме смелост и потегляме напред изпълнени с благоговение.
Приближаваме руините по козя пътека, която ни извежда на застлан с плоски камъни път. Крепостните стени са запазени почти до оригиналната си височина, изградени са от черни каменни блокове с неправилна форма, подредени толкова добре, че помежду им не би могъл да пъхнеш и острието на нож.
През зиналата в крепостните стени порта влизаме в древния град. Придвижваме се трудно из руините на паднали сгради. От ляво, на ниско възвишение се разполага Малкия акропол. Там личат останките на езически храмове и изградени в техните руини раннохристиянски църкви. В една от тях, като апотеоз към триумфа на християнската вяра над езичеството все още стърчи каменен епископски престол.
Връщаме се на главната улица. От дясно на нас виждаме римски терми, където някога гражданите са прекарвали огромна част от времето си в обсъждане политиката и уреждане на търговски сделки. Съвсем скоро достигаме и пазарския площад. На издигнато място, в далечния му край стоят могъщите руини на одеона, където е заседавал градския съвет.
Времето бавно забавя ход и накрая сякаш спира. Попадаме сред глъчта на разноликото население на Пинара, забързано в своето си ежедневие хилядолетия преди нас. Лутаме се по тесните улици и попадаме в пъстри квартали. Сблъскваме се жени, които носят вода от кладенците и ни гледат свенливо, из краката ни тичат деца, помирисваме прясно изпечен хляб и срещаме групи мъже в тоги. Стреснати от крясъците на колесничарите, без да искаме, се включваме в религиозни процесии, които се отправят към храмовете.
В един момент достигаме външната крепостна стена, отвъд която са градските гробища. Всичко свършва. Крачим измежду отдавна ограбените саркофази на градските първенци и сякаш едва сега осъзнаваме, че последните минути са били илюзия и Пинара отдавна е мъртва.
Повдигаме очи и съзерцаваме могъщото плато, на което е кацнал Акропола, а оттам обратно ни гледат безплътните очи на гражданите на Пинара. Душите им сега отново витаят около скалните гробници, но преди малко се спуснаха над нас и ни докоснаха.
Замаяни, не можем да повярваме колко жив може да бъде мъртвият град. Обръщаме се да си вървим, а зад нас остават единствено скърцащите звуци на цикадите и откъслечният писък на някаква граблива птица.
