Тези дни една симпатична жена от Бисер несъзнателно си послужи с много интересно сравнение. В желанието си да внесе разум сред разгорещените страсти покрай отчета на Цветанов, тя заяви, че от хеликоптера, кацнал в бедстващото й село, не слязъл Батман, а Бойко Борисов с почти цялото му правителство.
Госпожата явно си даваше сметка за свръхчовешката риторика, в която беше обвит премиерът в оставка и пожела да му придаде по-обикновен образ (в контраст на драматичния Робин, който продължава да тръби неуморно, как сме загубени и престъпниците тържествуват).
Ако беше казала само, че от машината се е появил не Батман, а Бойко, сравнението нямаше да ново. Но тя прибави и административен екип към супергероя, което е много умно социологическо наблюдение. В момента, в който харизматичният лидер успее да се сдобие с работеща бюрокрация, вече минаваме на друго ниво на управление. Бисерчанката едва ли е чела Макс Вебер, но той говори за точно такъв процес. Друг е въпросът успя ли Борисов в начинанието си или точно там претърпя провал.
От известно време всички ние сме изправени пред гигантски оксиморон по пътя на общественото си развитие. От една страна ни е омръзнало от партийната система, която произвежда анонимни бюрократи и тунеядци; жадуваме да открием Личности (задължително с главно Л), на които да поверим съдбата си. От друга страна обаче не можем да назовем подобни хора, защото те неизбежно ще са обвързани с някаква политическа парадигма, която ще хвърля сянка върху качествата им. Склонни сме да им простим това, стига да изпълняват стриктно обществения си дълг, т.е. излиза, че няма значение кои ще са, щом си вършат работата.
Така родният избирател попада в панаирджийската гондола на собствените си неясни приоритети. Веднъж се лашкаме в посока на авторитета на конкретната личност (батмана), а друг път лелеем безименния правен ред на модерната бюрокрация.
Най-добре бихме се чувствали по средата: да се появи Батман с цяло работещо правителство и да слезе от хеликоптер. Deus ex machina плюс екип специалисти по всичко. Ето ви българската утопия за решение на проблеми.
Да се върнем на Макс Вебер. Според трипартитната му класификация на властта харизматичното лидерство е нещо, характерно за недозрялата демокрация, докато работещ бюрокративен апарат е белег на рационално правовата власт и е върхът в развитието. По средата е традиционната власт, характерна за феодализма.
Висшата цел на всяка политическа структура е да покаже на избирателя, че разполага с лидер, който няма да се опияни от властта, а е в състояние да бъде умел кадровик, за да задвижи държавните механизми в интерес на гражданите. Без харизматични личности няма как да привлечеш гласоподаватели; бюрокрацията няма чар.
Но пък без нейната работа харизмата не е нищо повече от въздух под налягане. Или, иначе казано, Deus ex machina трябва да бъде произведен не от блянове, а от собствената му административна машина. Нещо, което очевидно нито едно правителство досега не успя да стори.
Лошото е, че от известно време на хоризонта не се виждат нито нови политически чаровници, нито работещите им анонимни, но свръхпрофесионални екипи? Леем приказки до небесата, но пак тайничко следим няма ли сред облаците да се покаже син хеликоптер, а в него вълшебник, който ще смаже общия ни монополен враг и ще раздава сладоледи +Ескимо", както мечтаеше Крокодила Гена.
Явно тази утопия все пак не е само българска.
