За да разбереш "балканската рапсодия" ти трябва човешка душа

Мария Касимова отдавна е автор в Webcafe и вероятно вече сте чели някои от нейните статии както в webcafe, така и в редица други медии. Някои от вас може дори да са чели нейната първа книга "Близки срещи със смесени чувства". Съвсем наскоро обаче излезе и нейната втора книга и неин първи роман - "Балканска рапсодия".

Историята в него се съсредоточава върху полуострова през първите десетилетия на миналия век между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк - един свят на религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми. В книгата има и силна любовна линия, а двата сюжета се преплитат във времето, обединени от историята - както лична, така и национална.

За да ни разкаже повече за книгата, за "балканската душа" и за парадоксите и за любовта, ние говорим с Мария Касимова:

Филолог, журналист, консултант по етикет и същевременно човек, който обича да коментира злободневни теми с чувство за хумор и сарказъм – кое обаче надделява обикновено в ежедневието на Мария Касимова?

В ежедневието, за да мога да го понеса, надделява сарказмът. Аз всъщност съм доста ироничен човек и чувството за хумор ме спасява редовно. Но, за да мога да го проявявам, са ми необходими всичките ми останали "роли". Добрият език, окото, което вижда отвъд видимото, вниманието към жестовете и възпитанието - още се уча да ги балансирам добре и да ги държа във връзка.

Кое е по-важно за един писател - чувството за хумор и способността да размее читателя или усетът към човешките чувства и драми, силата думите ти да "стиснат читателя за гърлото"?

Важно е написаното да им проговори. Не сядам с идеята "я сега да разрева хората" или "я тука да се посмеят". Просто разказвам и знам, че у всеки тези истории кънтят по различен начин. Важното е само да не е на кухо.

В книгата се срещат и сблъскват две различни култури - мюсюлманската (на Албания и Турция) и християнската (на България). Важно ли е в XXI век да постъпваме с толерантност към различния, или е по-добре да отстояваме своето и да опазваме наследството си?

Аз не харесвам думата толерантност, защото в нея няма човещина. Тя означава да "изтърпиш" нещо, въпреки че не можеш да го понасяш. Има смисъл да видим, че имаме неща, заради които не само да се понасяме, но и да ни хубаво да сме заедно.

И колкото и сладникаво да звучи, това е любовта. Не гледаш кой какъв е, когато си влюбен? Тогава си много по-отворен към света, всеопрощаващ, виждаш по-далече и по-добре. Това важи за всички векове, винаги, wъпреки че в едни предишни времена е било много трудно да се отдели човечността от изискващите норми на религията например.

Доскоро мислехме, че отдавна сме надмогнали изкуствените ограничения на догмите от всякакъв характер и че днес трябваше изобщо не се налага да говорим за това. Но ето, че не стана така - светът пак се разделя и е готов да разцепи хората по средата им в името на нещо толкова имагинерно като религията. Която уж трябваше да учи на човечност... Този парадокс ме ужасява.

В послеписа споменавате, че книгата не е по действителен случай, но има и реални събития. Доколко все пак романът е измислица и колко процента е реалността?

Сюжетът е базиран на истинска история, която обаче няма как да подкрепя с документи. Затова и предпочетох да напиша художествено произведение, в което да си позволя за разчитам доста и на фантазията си, да мога да нарисувам героите си така, както аз си ги представям, а не такива каквито са били прототипите им в реалния живот. Не мога да кажа в проценти колко е истина и колко е творческо въображение, но нека го нарека просто художествен роман, базиран на една наистина случила се история.

Има ли повече място балканската тематика в българската литературата, а защо не и в часовете по литература? Трябва ли да дълбаем повече за нас самите в миналото си?

То не е точно "дълбаене", а познаване. Хубаво е да знаем кои сме и какво ни се е случвало като на балканци, защото всяко незнание и непознаване води до интерпретации, които често са манипулативни. Балканите са чуден и магичен регион.

Латинска Америка проправи пътя на магическия реализъм, а ние сме живяли и продължаваме да живеем с него и кой знае защо не "си го даваме" на литературата, а и на изкуството като цяло. Трябва да знаем миналото си, за да не правим неговите грешки.

Трябва да го знаем и още, защото сме европейци и само от нас зависи да разкажем на другите европейци за това, което ни прави уникални. Те нали също ни разказват за викингите, за мореплавателите, сицилианците, келтите и т.н.

Според вас до каква степен читателите ще харесат (или дори ще се влюбят) в силните женски образи в романа и до каква ще се подразнят, независимо за колко съвременни се смятат?

Не съм се замисляла за това. Всяка книга е просто сбор от страници и корици, ако не се "довърши" като артефакт от читателите. Пък как те ще си завършат "Балканска рапсодия" няма как да знам. Героите са такива, каквито са. Като хората в живота. Едни и същи човеци могат да са нечии любими и в същото време нечии други омразници. Това, че аз като автор ги обичам, не обрича читателите на тази обич. И така трябва да бъде.

А може ли чужденец да разбере нашата "балканска рапсодия" и да я почувства, или ще е напълно неразбираема за него?

Може, разбира се. Това е човешка история, за неща, които се случват в сърцето, в душата. И в реалния живот, който създава, отразява и реагира на тези чувства. Не е необходима непременно "балканска душа", за да бъде прочетен този роман пълноценно. Необходима е просто душа, човешка душа.

Как се пише по-лесно за Балканите - когато сте тук, на място, или когато сте в чужбина и до огромна степен наблюдавате отстрани случващото се?

Където и да съм, аз не мога да избягам от Балканите си, защото аз съм част от тях. Нося тази култура, пренасям я с традициите, които спазвам, с начина си на мислене, със спомените си. Затова и мястото, където физически се намирам, няма как да се отрази позитивно или негативно на писането за Балканите.

Но е истина, че може би носталгията по твоето си място може да те накара да си поизостриш сетивата и да се вгледаш в детайли, които иначе са били просто часто от общата ти картина. Тогава, когато започваш да усещаш липсата на естествения си контекст на съществуване, си малко по-романтичен, малко по-нежен, малко по-добър. И това е много хубаво, когато искаш да пишеш. Защото историите трябва да се разказват с добрата половина на човека, само тогава имат смисъл.

Има ли творби, които са ви послужили за вдъхновение на романа – независимо български или чужди?

Изчела съм много книги в живота си досега. Вероятно доста от тях някак са ми повлияли и на начина на писане, и на езика, и на изграждането на образи и впрягането на въображението. Но не мога да кажа конкретни заглавия, които да са ме вдъхновили или пък на които съм се надявала да заприлича моята книга. Не искам да съм "българската" еди-коя си - искам да си остана аз.

Искам да пиша чувствено, да отразявам не само онова, което се случва като действия в някаква последователност, но и това, което върви като разказ в подсъзнанието. Интересува ме това, което тече като хаотичен, но толкова неподправен и нередактиран “шум” в ума, във фантазията.

Вярвам, че тези две неща - възможността ни да преживяваме и да фантазираме - ни правят безсмъртни и ни дават възможност да излизаме от физическата си ограниченост и да се реем извън измеренията. Ето за това ми се пише. Искам историите ми да са там, отвъд линеарната последователност на събитията, които маркират живота. Това не е точно магически реализъм - то е някаква "бяла дупка", в която ни е хубаво, и смислено, и вечно, и възхитително.

След рапсодията можем ли да очакваме цяла "балканска симфония"?

Ха, не знам дали ще се задържа в музикалните жанрове, но със сигурност имам много още за разказване. Искам да продължа и тази история, но това да е отделна книга, не "част Втора". Искам обаче и да изляза от тази конкретна група герои и да пиша и за други неща.

Главата ми е пълна със сюжети и чак сега осъзнавам, че това да ги разкажеш, може да си е направо наложително - просто, за да пуснеш тези истории да излязат извънтеб, да ги споделиш. Силно се надявам в този свой устрем да не разстроя инструментите си и да не го ударя на фалшименто. Затова ще си взема необходимото време и няма да бързам.

Когато е готов, разказът ще си намери нотите, а аз ще съм там, за да ги запиша. Засега следващата история просто си я свирукам с уста - ей така, за мене си.

Новините

Най-четените