Дертове по комшийски

Две коренно противоположни, но сравнително масови социални тенденции наблюдавахме тези дни; и двете свързани с етнонима "турски". Най-напред избухна масовата интернет истерия около задължителното изучаване на майчин език в училище.

Някой пусна мухата, че турският език ставал задължителен за изучаване в определени райони и наивният фейсбук-патриотар скокна в защита на националните интереси, което разбира се не се налагаше.

Оказа се, че не били компютри, а компоти и нищо в образователната система няма да се промени, в сравнение с изминалите години. Тя ще продължи да си действа по същия начин и под ръководството на новия министър, всичко останало си е елементарно политиканстване.

Ние обаче за пореден път настръхнахме, как някои умишлено и насила ще ни турцизира - страх, който не е притеснявал прадядовците ни, но с който ние сме пропагандно закърмени и там обикновено негодниците намират последно убежище.

Малко по-късно обаче един екологичен протест в Истанбул прерасна в мащабен бунт, който продължава да тресе югоизточната ни съседка. Сред тамошните мерзавци, които обикновено изплуват, когато обстановката се размъти, правят впечатление обаче и хилядите достойни турци, които възроптаха срещу политиката на Ердоган.

Те не желаят да търпят повече авторитарния характер на властта и "ислямо-фашизма на ПСР" (както гласи едно от скандиранията), тяхната Турция е светска и трябва да остане такава. Ето защо и образът на Ататюрк, който традиционно може да се види навсякъде в столицата по-скоро като фасадна украса, отново придоби автентичния си смисъл.

В резултат на тези две събития в пространството се материализира един странен парадокс. От една страна нашият най-голям национален страх явно е свързан с малцинствата и по-конкретно с това как българските турци ще се ислямизират и ще ни превземат (нищо, че и те демографски намаляват прогресивно), докато най-големият дерт на комшиите е, че страната им трябва да си остане либерална и неислямизирана, така че подобни имперски интереси очевидно са несъстоятелни.

Национализмът в Обединена Европа е много ефикасен механизъм за политическа кариера, макар и в ограничен мащаб. Той обикновено работи с остарели клишета, често пъти последното нещо, което игнорантите си спомнят от образованието си, ако въобще нещо помнят. Той е чудесна среда за въденето на политически мухъл и основен белег, че нещо в обществото загнива.

През изминалите дни ние чухме какви ли не популистки брътвежи относно майчиния език в училище, с протести заплашваха де що има доморасли патриотари, защото турският език е удобна и безопасна основа за перчене. Пазителите на националните ни интереси нададоха бойни викове, а хитреците от ДПС доволно потриха ръце, защото тази патърдия работи и в тяхна полза.

От друга страна обаче не чухме нито една официална позиция от споменатите организации за случващото се при комшиите. Тази същата държава, която все ни заплашва с присъствието си, се разтресе, а този тътен май не се вписа в елементарните схеми на противопоставянето българи-турци.

Май в крайна сметка чудовищата, с които ни плашат, са плод на въображението само на група мерзавци, уютно разделени от двете страни на фалшива демаркационна линия, които прекрасно избуяват икономически, скрити зад големите приказки.

Изключително ни е любопитно да разберем какво мислят по въпроса болните националисти, а още по-интересно е да чуем дали ДПС дава някакви разяснения на електората си какво се случва там, където се говори майчиният им език.