Всички ще умрем

Това не е нещо ново. Но е винаги модерно - минат се, не минат няколко десетилетия и хоп - появява се някой феноменален нов писател/философ, който иска да те светне по темата. Или дори не дефинира тезата ясно, но неоновото "Всички ще умрем" стърчи бясно във всеки ред на новата-стара житейска философия. Знаеш, как всички сме равни, как всички използват тоалетната, носят бръчки и пътуват на влака за Староландия.

Жените изпитват панически страх не от смъртта и края на собствената си екзистенция, а от остаряването. Бръчки, отпусната кожа, допълнителни килограми, емоционални проблеми, деца, внуци, стрес, сиви коси, непривлекателност. Това всичко за нея е адът на земята. Всяка физическа промяна, всяка изминала година. Когато виждат майките си, те вече усещат какво им предстои.

Помниш ли Мадона, която обясняваше на себе си пред огледалото разликата от 10 години за тялото си? Мястото на гърдите преди и сега. Шията преди и сега.

А за жените - и самочувствието. Не само за тях, де, ясно ти е - зависи от много фактори: его, възпитание, самовъзпитание, индивидуални различия, общо ниво на удовлетвореност от живота...

Всъщност е ясен древен код, дълбаещ в ума и душата на всяка жена - че остаряването е еквивалент на погрозняването и че докато мъжът става зряло красив с годините (поне до 40), то тя става ужасно копие на младото си аз, което се е присмивало на козметични процедури и операции. Затова с напредването на възрастта (не говорим за 50-годишни дами, а за на по 30 и няколко до 40) тя има все повече и повече нужда от флирт - не за да прави секс задължително, а за да се почувства красива. Инжекция за самочувствието й. И наистина никой не може да я съди.

При мъжете е съвсем друго. Кризата на средната възраст при мъжа не е като настоящата икономическа криза - оправдание на твоите работодатели да не ти повишат заплатата; кризата щяла да продължи години, бла-бла... Тази личностна криза обаче няма нищо общо с купуването на спортен автомобил като в холивудските shitty-продукции. Той иска да си докаже, че фигурата му все още е привлекателна, че не е дебел, плешив и отпуснат, че може да го вдига винаги и при всяка ситуация.

Но осъзнаването, че е смъртен не е фатално, смазващо и предизвикващо депресия, съпътствана от спорадични ревове. Напиванията на мъжа на средна възраст пак са малко тъжни, но за него могат да са почти единственото бягство от света на логиката и семейството му - краткотрайна илюзия, че отново е млад, недосегаем за смъртта и... всичко хубаво проедстои. А то е в миналото. Близкото минало, но не и настояще.

Като цяло да осъзнаваш, че ще умреш, няма нищо общо с нихилизма и мизантропията. „Всички ще умрем" е репликата, която не звучи прекалено лигаво, а е идеален заместител на „Живей за мига!", „Carpe Diem" или подобна преемоционална, но истинска дивотия. Your only friend - The end, както би казал Джим Морисън. Равно начало, равен финал. Не можеш да избягаш от леталния изход. И не трябва.

Ако си тук за вечни времена, няма да оценяваш настоящето. Само истинските хора ще достигнат до емоционално-фотографски негатив: плач-усмивка. Започваме живота си с плач, който алюзира щастие. Усмивката за финал ще е като подпис в края на интересна книга. Ако не успееш да си свършиш работата тук, да не си вечно забързан, бесен някому, уморен, отегчен и нещастен - тогава въпросната последна страница може да е на мястото си.

Ако това ти звучи менторски, пробвай да си представиш, че утре вече няма да те има. И изживей деня като не си спестяваш нищо. Това е правилният начин по принцип.