По следите на една изчезнала национална светиня

"От моите херои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек... " (З. Стоянов)

Когато в далечната 1884-а Захари Стоянов започва летописа на Априлското въстание, той споделя в предговора на своите "Записки" не само болката по загубените другари - хора "честни и непорочни като ангели... каквито България едва ли ще да роди", но и голямото си разочарование от моралния упадък в следосвобожденска България. "О, где сте народни хора?" - възкликва той - "Излезте из гробовете и вижте от кого се защищавате днес! Боже мой! Какво петно над свещените прахове!"

Тази дълбока авторова болка, както и някои интересни паралели межу определени обществени процеси тогава и сега, са двете отправни точки на настоящата статия.

Едва ли будният български читател има нужда от напомняне за тягостните и бездуховни времена, в които живеем - времена на войнстващ материализъм и безпардонна пошлост. Свикнахме с безумията на нашето ежедневие и с разграбването на българските национални културни и природни ценности. Но както казваше Маркес - дори по "време на холера" любовта не трябва да умира!

На 17 август т.г., на път от Копривщица за София, посетих Панагюрище с единственото желание да видя Поибренския кръст - една национална светиня, чиято история е в състояние да развълнува всеки българин. Става въпрос за красив сребърен кръст, изработен в Русия и дарен на църквата в село Поибрене, с който през април 1876 г. е благословена и поведена Хвърковатата чета на Георги Бенковски.

Кръстът придружава великия воевода в неговия път към голгота и е ням свидетел на трагичната му смърт. Именно тук се крие изключителната историческа стойност на Поибренския кръст. При убийството на Бенковски и пленяването на поп Кирил, той попада в турски ръце, където се намира до Освобождението.

След подписването на Санстефанския мирен договор "със съдействието на Софийския митрополит Милетий" и на руския славянски комитет, кръстът е издирен и върнат обратно в България. Неговото местонахождение поне за последните 3-4 години е било в историческия музей в град Панагюрище, където му е предоставен широк достъп до българската публика. Историята на Поибренския кръст, обаче, не завършва дотук.

Ако към днешна дата читателят посети историческия музей в Панагюрище, той ще бъде посрещнат от вратата, че кръстът всъщност не е там. В музея може да се види празната му витрина и кратка обяснителна бележка, че: "Експонатът участва в литийното шествие", след което ще бъде отпратен към църквата "Св. Въведение Богородично". Там ще последва чакане на жената, която отговаря за църквата, понеже никой друг не може да даде никаква информация.

Още с появяването си въпросната госпожа ще се държи изключително грубо. Ако читателят попита за кръста, първият й въпрос към него ще бъде: "Вие кои сте?". След което ще получи категоричното обяснение, че Поибренският кръст е собственост на църквата и никой няма право да влиза в "светая светих" (т.е. олтарът), за да го види.

Разговорът ще продължи на висок тон, в който вие ще се опитате да обясните, че този кръст е национална светиня, че принадлежи на всички българи и че всеки би трябвало да има възможността да го види. Но тези, както и другите ви аргументи - че сте дошли специално в Панагюрище с единственото желание да го видите - ще останат глас в пустиня.

С голяма обида и огорчение читателят ще се върне обратно в музея. Там ще чуе историята, че кръстът е даден на църквата "Св. Въведение Богородично" (в частност на архиерейския наместник отец Атанас Манолов) за литийно шествие през май тази година, след което всяка постъпка за връщането му обратно в музея е била игнорирана. Удобен повод въпросната църква в Панагюрище да предяви претенции за собственост и да затвори всякакъв достъп до него.

В едно скорошно интервю по повод предстоящия празник Голяма Богородица самият отец Атанас Манолов заявява: "Потънали сме в материални облаги и често забравяме душите си". Но думите на един бивш дякон и безпримерен патриот, казани преди около 150 години, все още докосват струна в душите ни, защото са осветени от личния му пример : "И в Евангелието нали се казва: човече, трябва да работиш за Народът си до смърт, и сичко да жертваш за него..." (Васил Левски в писмо до виден карловски чорбаджия, май 1871)

Драги читателю, на теб оставям финалните изводи, както и подходящата в случая гражданска реакция. Позволявам си да отправя специален призив към панагюрци и всеки, който се чувства българин, настоятелно да търсят отговор на следните въпроси:

• Кой и какъв трябва да бъде един българин, за да бъде допуснат до Поибренския кръст?

• На какво основание кръстът напуска Панагюрския музей и не е върнат обратно при положение, че според действащото българско законодателство заведеният във фонда на музея кръст има статут на "движим паметник на културата"?

• На каква законова база се предявяват претенции за собственост от панагюрската църква, след де факто кръстът е дарен и е принадлежал на църквата в с. Поибрене?

• Къде се намира всъщност Поибренския кръст? Кога ще бъде върнат на мястото си?

#1 axsbf 04.09.2012 в 10:57:41

много вероятно е Поибренският кръст да краси нечия колекция - на Черепа, на Скелета, на Кокала, на Тазобедрената става или на някой друг "скромен" колекционер.

Новините

Най-четените