Изгубената магистрала

Оптимизъм - опитът да се пресегнеш в бъдещето, за да си вземеш огънче. Да "видиш" сбъднатите си мечти и това да те направи щастлив. За да се случи нещо подобно, ще се наложи да се прескачат много препятствия. Но на кого ще да му стигнат силите? За да тръгнеш на подобен тур ти е нужен... оптимизъм.

Защо песимизмът спечели войната в България? По принцип с тъжния и отчаян човек можеш да се отнесеш по два начина: да го накараш лесно да повярва в илюзии или при нужда да го изметеш от двора.

След камарите новини за страшни бедствия, черна статистика, атомни заплахи, вируси, чума, червени и сини пъпки, хората се свиват на кълбо и слагат хартиено тиксо на ключалките си, за да не влезе злото в къщите им.

В това време някой им подшушва с афиш, че още следващия мандат ще им дадем на лошите да разберат какво е справедливост и всичко ще си дойде на мястото. "Умните" българи в подобни моменти си стягат багажа и отиват в чужбина. Останалите не могат, защото са в капан.

Много често на улицата се виждат изкривени, тъжни лица - все едно или са участвали в бой, или се канят да набият някого. Ей така, умишлено съм правил опити да заговоря учтиво тези хора.

Странно, но първата им реакция е усмивка: чертите се променят, очите за кратко засияват, а от устите им потича глас като на държана на синджир доброта. Въпреки това се усеща ръждата от дълго стояла на дъното котва.

Знам, че за повечето от нас любезността е в предпенсионна възраст, а оттам билетът й за приютът на архаичните думи е вече осигурен. От ден на ден ще ни става по-трудно да се усмихваме. Защото, дори да има за какво, ще сме забравили как се прави това.

Оптимизмът е особен вид съоръжение. Изходната му точка е вярата. Пътят е многолентов, за да могат хората да се надпреварват в ускоряването на своя благоприятен пулс. Има мостове над черни и опасни реки, пълни с чудовищни новини и лъжливи обещания. После следват тунелите - право през скалистото и на пръв поглед непобедимо тяло на отчаянието.

А гледките? - прекрасни пейзажи към мечтани градини и безброй отбивки към лесно осъществим нов начин на живот.

Пари, страх, вещи - с тези три думи се опитвам да обединя темите, около които се въртят случайно уловени разговори. Имам чувството, че от години никой не е говорил за любов, за хубава песен или "защо се усмихвах вчера". Изключвам творците, чийто вътрешен стремеж към оптимизъм е присъда от Бог.

Рекламите за кайма и свински ребра обещават почти толкова, колкото политическите лозунги. И двата вида "зарибяване" водят до алчност. Не можеш да си позволиш кола, но искаш, не си в състояние да си предплатиш почивка, ала копнееш, иска ти се да откажеш на дете играчка от рекламата, но нямаш избор...

Животът се върти около това колко пари имаме, сме или ще имаме. От това произлизат и взаимоотношенията ни: да излъжем другия, да го надхитрим на всяка цена. Или пък по "цивилизования" начин: да продадем, да спечелим, да вложим, да рекламираме, да удвоим.

А повечето хора в България са бедни и единствената им мечта е обещанието, че ще се промушат през иглени уши. Питал съм се и друго: защо масово се работи по въпроса с усъвършенстване на комуникациите, а процесът на духовно свързване на хората е замрял...

Твърде много сме се изолирали един от друг. Да оставим настрана дрънчащите като в зандан врати на къщите си. Стоим един срещу друг по политически причини, по морални и емоционални. На всички фронтове се воюва. И всички говорят за отмъщение, за победа над другия, за смазване. И ако на това му се вика оптимизъм, то тогава отдавна трябва да сме посетили сервиза за човеци - психиатрията.

Случвало ли ви се е понякога да търсите отбивка за магистрала, а все да не улучвате и да продължавате по стария разбит път? По подобен начин нашия оптимизъм минава под или над нас, а ние все не можем да се прикачим и си я караме по стария изнервен начин.

А знаем и вече две десетилетия си го повтаряме, че стъпим ли на тази магистрала, всичко ще си дойде на мястото. Доколкото си спомням в правилника за движения по пътищата има едно условие за коли, които могат да стъпят на магистрала: да са в състояние да вдигнат повече от 60 км/ч. Сами направете извода от това сравнение.

И така, оптимизмът - това е състояние, при което всички граници отпадат, за да се появи възможност да осъществиш дори и наивните си мечти. Това може да стане и без въздишки по чужбина, без оголен гръб за камшик - дан за изиграна наивност, без да очакваме някой да ни инжектира усмивка на лицето.

Оптимизмът е и звънец - така нужна аларма за поспаливата ни воля. Ако нищо подобно не се случи ще продължим да си живеем като във филм на Дейвид Линч - объркан свят с еднакви декори. Lost Highway...