Преди няколко седмици подмених моя вече тригодишен BlackBerry Pearl с много по-мощен BlackBerry Bold. Няма нужда да пояснявам, че бях впечатлен колко е напреднала технологията за три години.
Дори когато нямах на кого да се обаждам, да пиша SMS или електронна поща, ми се искаше да не спирам да галя моя нов Bold и да се наслаждавам на кристалната яснота на екрана, меката реакция на тракпада, шокиращата бързина на реакцията му и замайващата елегантност на графиката му.
Накратко, бях направо влюбен в новата ми джаджа. По подобен начин бях влюбен и в старата, естествено; но с годините тръпката от връзката ни се поизчерпа. Имах проблем с доверието в моя Pearl, проблем със сметките, проблем със съвместимостта - и накрая, към самия край, имах съмнения дори в здравия му разум, докато накрая се наложи да си призная, че съм надраснал взаимоотношенията ни.
Има ли нужда да пояснявам, че - ако не броим някаква абсурдна, антропоморфна проекция, в която моят стар BlackBerry се чувства тъжен от това, че вече не го обичам - взаимоотношенията ни бяха изцяло едностранни?
Новите устройства са "секси", "привлекателни" и "вълшебни"
Нека също изтъкна колко масово думата "секси" се използва за описание на най-новите модели джаджи. И как изключително приятните неща, които можем вече да правим с тези устройства -като провокирането на действие у тях с гласови команди, или онова движение с разтваряне на пръстите в iPhone, което кара изображенията да стават по-големи - би изглеждало на хората преди стотина години като заклинания на магьосник, като жестове с ръцете на магьосник...
И как, когато желаем да опишем еротична връзка, която работи перфектно, наистина говорим за магия.
Нека сега подхвърля идеята, че доколкото нашите пазари откриват и реагират на това, което потребителите желаят най-много, технологиите ни са станали изключително умели в създаването на продукти, съответстващи на нашия въображаем идеал за еротична връзка, в която любимият обект не иска нищо и дава всичко, на мига, и ни кара да се чувстваме всемогъщи.
Освен това не устройва ужасни сцени, когато бъде заменен от дори още по-секси обект и бъде прибран завинаги в някой затънтен ъгъл.
Културата ни се развива към заместване на реалността с удобен за нас свят
Ако говорим по-общо, крайната цел на технологията е да замести естествения свят, който е безразличен към нашите желания - свят на урагани, трудности и къде по-трудни, къде по-лесни за разбиване сърца, свят на съпротива - със свят, толкова реагиращ на нашите желания, че на практика се превръща в чисто разширение на нашето "аз".
Нека накрая добавя, че светът на техно-консуматорството поради това е обременен от истинска любов - и че няма никакъв избор, освен на свой ред да обременява любовта.
Първата линия на отбрана е да превръща в продукт врага. Всички могат да посочат собствен фаворит, най-отвратителни примери за превръщането в продукт на любовта. Моите образци са сватбената индустрия, ТВ рекламите, показващи красиви малки деца, раздаването на автомобили като коледни подаръци.
Да не пропусна особено гротескното уравнение, свързващо диамантените бижута с вечната привързаност. Посланието във всеки от случаите е, че ако обичате някого, трябва да купувате стоки.
"Харесването" като заместващо, превръщащо в продукт понятие
Свързан феномен е трансформацията, благодарение на Facebook, на глагола "харесвам" от състояние на мозъка в действие, което извършвате със своята компютърна мишка, от чувство в изтъкване на консуматорски избор.
И като цяло, харесването в комерсиалната култура е заместителят на любовта. Шокиращото във всички продукти за потребителя - и още повече в електронните устройства и приложения - е че те са проектирани да бъдат извънредно харесваеми.
Това е на практика дефиницията за продукт за потребителите, за разлика от простия продукт, който съществува - и чиито производители не се концентрират върху това да го харесате. (Тук говорим за неща като самолетни двигатели, лабораторна апаратура, сериозно изкуство и литература.)
Но ако обмислите това в човешки понятия - и си представите човек, дефиниран от отчаяното желание да бъде харесван, какво виждате? Виждате човек без цялост, без централна същност. В по-патологичните случаи виждате нарцис - човек, който не може да понася опетняването на неговия образ за себе си; точно това е всъщност нехаресването, нали?
В резултат на това той се оттегля от човешки контакт или стига до крайни, жертващи неговата цялост, стъпки, за да бъде харесван.
Ако обаче посвещавате битието си на това да бъдете харесвани, и възприемате нужните привлекателни черти, за да се случи това - това показва, че вие сте се отчаяли да бъдете обичани за това, което сте всъщност.
И ако успеете да манипулирате другите хора да ви харесат, ще ви бъде трудно да не почувствате на някакво равнище презрение към тези хора, защото те са клъвнали на вашата игра. Може да стигнете до депресия, алкохолизъм, или ако сте Доналд Тръмп, до кандидатура за президент (и последващ отказ от нея).
Консуматорството на продукти ни води към тежък нарцисизъм
Потребителските технологични продукти никога не биха направили нещо толкова непривлекателно, тъй като те не са хора. Те обаче са велики съюзници и спомоществователи на нарцисизма. Наравно с вградената им жажда да бъдат харесвани има вградено желание да ни представят в добра светлина.
Животът ни изглежда много по-интересен, когато е филтриран през секси интерфейса на Facebook. Играем в наши собствени филми, заснемаме се сами на мига, щракваме с мишката - и устройството потвърждава нашето усещане за господарство - и власт.
И тъй като нашата технология е всъщност само разширение на нас самите, не е нужно да изпитваме презрение към манипулируемостта й, по начина, по който можем да го изпитваме към истински хора. Всичко е един голям безкраен цикъл. Харесваме огледалото и то ни харесва. Да се сприятелиш с човек означава просто да включиш човека в частната си стена с ласкателни огледала.
Може и да преувеличавам малко. Вероятно ви е дошло до гуша да слушате оплюване на социалните медии от негодуващи дъртаци. Мисълта ми е просто да покажа контраста между нарцистичните тенденции на технологиите и проблема на истинската любов. Алис Сийболд обича да говори за "слизането в ямата и обичането на някого." И тя има предвид калта, която любовта неизбежно разпръсква върху огледалото на нашето себевъзприятие.
Истинският живот е свързан с реален избор - и с болка
Простият факт е, че опитите да бъдеш идеално харесваем са несъвместими с любовните отношения. Рано или късно например ще се окажете в ужасен скандал, изпълнен с крясъци, и ще чуете да излизат от вашата уста неща, които вие самият въобще не харесвате, неща, които разтърсват вашия образ на честен, любезен, спокоен, привлекателен, контролиращ нещата, забавен, харесващ се човек. Нещо по-реално от харесването е излязло на бял свят - и изведнъж живеете в реалността.
Изведнъж има реален избор, който да правите, не фалшив потребителски избор между BlackBerry и iPhone, а въпросът: Обичам ли този човек? И, съответно, дали този човек ме обича?
Не съществува такъв човек, чиято истинска същност да обичате до последната й частица. Ето защо светът на харесване е такава тотална лъжа. Но пък има такова нещо като човек, който обичате до последната частица на истинското му "аз". И точно затова любовта е толкова екзистенциална заплаха за технологично-консуматорския свят: тя излага на показ лъжата.
Няма такова нещо като всеобхватна любов към човечеството
С това не искам да кажа, че любовта е само скандали. Любовта включва и бездънна емпатия, родена от откровението, че друг човек е толкова реален, колкото сте и вие. Затова и любовта, поне както аз я разбирам, е винаги конкретна. Опитите да обичаш цялото човечество може и да са достойно начинание, но по някакъв странен начин те поддържат в центъра на вниманието собственото ти "аз", собствения ти морал или духовно благосъстояние. Докато за да обичаш конкретен човек, да се идентифицираш с неговите страдания и радости все едно те са твои собствени, трябва да отстъпиш част от собственото си его.
Големият риск в случая, естествено, е отхвърлянето. Не можем да понасяме да бъдем нехаресвани, защото има толкова безкрайно голяма маса от потенциално харесващи.
Но да разкриеш цялото си аз, не само харесваемата повърхност, и да бъдеш отхвърлен, може да бъде свръхболезнено. Перспективата за болката като цяло, за болката от загуба, раздяла или смърт е това, което прави толкова изкусително избягването на любовта - и безопасното оставане в света на харесването.
Да, но болката макар и да наранява, не убива. Когато обмислите алтернативата - обезболяващата мечта за самодостатъчност, подстрекавана от технологиите - болката се проявява като естествен резултат и индикатор, че си жив в съпротивляващ ти се свят. Да преживееш живота си без болка значи да не живееш.
Дори да си кажеш: "Ще стигна до тази история с любовта и болката по-нататък, може би след като мина 30-те," означава да се сведеш до 10 години просто заемане на място на планетата и хабене на нейните ресурси. На това да бъдеш (и го казвам в най-заклеймяващия смисъл на думата) консуматор.
Съвременното общество страда от тежък страх от реалността
Вместо да продължаваме да се носим по течението на живота като граждани на света, харесващи, нехаресващи и запазващи емоционалното ангажиране за по-късен момент, рано или късно сме принудени да се изправим пред факта, че или трябва директно да приемем нещата, или директно да ги отхвърлим.
Точно това е, което любовта прави с един човек. Защото абсолютният факт за всички нас е, че сме живи за известно време, но не след дълго ще умрем. Този факт е истинската причина за целия ни гняв, отчаяние и болка. И можеш или да избягаш от този факт, или - чрез любовта - да го приемеш.
Когато си оставаш в стаята и беснееш, или се присмиваш, или свиваш рамене, както повечето от нас правят в продължение на много години, светът и неговите проблеми са непоносимо обезсърчителни. Но когато излезеш навън и се окажеш в реални взаимоотношения с истински хора, или дори само с живата природа, има реална опасност да обикнеш някои от тях.
И кой знае какво може тогава да ти се случи...
*Есето на Джонатан Францен е адаптиран текст на речта, която произнася на 21 май пред дипломантите на Кениън колидж. Францен е носител на National Book Award за своя роман The Corrections (2001), с който през 2002 г. става и финалист за наградата "Пулицър". Той е автор на романа Freedom (2010) и др. Пише за списание "Нюйоркър".
