Къде са ни паметниците?

София се сдоби с паметник на цар Самуил като елемент от програмата за отбелязването на 1000-годишнината от смъртта на този трагичен български средновековен владетел.

Грозен или не, монументален изрод или не, диснилендовски кич в стила на Скопие или не, паметникът на цар Самуил е една стъпка в много правилната посока, защото София е истинска пустиня, когато говорим за паметници, символизиращи държавността и културата ни.

Русия с малко съветски привкус

Да оставим настрана, че почти всички улици и булеварди в столичния център носят руски имена, но ако погледнем положението при паметниците, там е същото. Няма помен от България и - ако съдим само по монументите - сякаш София е град някъде в руската провинция.

Ако влизаме в централната част на София от Цариградско шосе, неминуемо минаваме покрай гигантския паметник на Съветската армия, изпълнен в стил, който може да наречем „сталинска готика". В последните години паметникът е по-известен с това, че периодично се вандализира от противниците си и едва ли може да се отрече, че днес той внася повече раздор в обществото, отколкото символизира нещо, което сплотява.

А май това е и моментът, в който един паметник трябва да се махне.

Пред сградата на Народното събрание стои друг руски паметник, този на „Цар Освободител". Той изобразява руския император Александър II, чието прозвище „Цар Освободител" няма нищо общо с България, а е свързано с освобождаването на крепостните селяни в Руската империя през 1861 г.

На един хвърлей от там е друг гигантски руски монумент. Това е храм-паметникът „Свети Александър Невски", който по съвместителство е и патриаршеска катедрала на България и най-големият християнски храм в страната. Църквата е кръстена на руския княз Александър Ярославич, който след победата си срещу Швеция край река Нева през 1240 г. получава прозвището Невски, а по-късно е обявен и за православен светец.

Да не забравяме и Руски паметник (отново в чест на император Александър II), Докторският паметник (в чест на загиналите руски медици по време на Руско-турската война) и десетките паметни плочи, посветени на руски генерали и администратори, свързани със същата война.

И разни пълни безумия

Практически в идеалния център на София седи и паметник, който трудно може да бъде описан и обяснен, а е и почти сигурно, че дори с пистолет в главата, това няма да може да направи и авторът му Георги Чапкънов.

На теория, статуята изобразява християнската мъченица София, тъй като именно на нея е кръстена и българската столица. На практика обаче, фигурата няма никаква християнска символика, което признава и самият Чапкънов, а вместо това е сбирщина от различни богини от разни религии и връзката ѝ със София е косвена, в най-добрия случай. Едва ли има софиянец, който да свързва „каката на пилона" с града си...

Не по-малко безумие се извисява и пред НДК. Паметникът „1300 години България" има чудесния замисъл да символизира българската държавност.

Архитекти твърдят, че в оригиналния си вид се е вписвал идеално в цялостния вид на пространството пред НДК, но истината е, че трудно може да се намери човек, който с ръка на сърцето да каже, че паметникът му харесва, или поне, че разбира какво символизира той.

Построен некачествено и набързо, той започва да се разпада още в средата на 80-те, а след като става и опасен за минувачите, е ограден и частично демонтиран. През декември 2014 г. Столичният общински съвет реши да премахне паметника, като на негово място трябва да бъде възстановен Мемориалът на загиналите от Първи и Шести софийски пехотен полк. Липсата на финансиране обаче може да отложи тези планове.

Българското е кът

Паметниците, свързани с българската история, в София са кът и в повечето случаи са сбутани между другото по градинки и между блокове. Паметникът на лобното място на Васил Левски определено е достоен символ на саможертвата на Дякона, но той май е единствен в тази категория. Услужливо може да забравим и за инцидента от преди две години, когато елементи от паметника бяха безсрамно окрадени.

За съжаление, почти цялата нова история на България се смята за прекалено противоречива, за да се сложат паметници на държавници от този период. Само че трудно ще открием и каквито и да е сериозни и достойни паметници на български ханове, царе, книжовници или революционери, които да будят здравословна доза родолюбие сред софиянци.

Броени часове преди откриването на паметника на цар Самуил започна подписка срещу него с обвинения, че това е „монументален изрод", който ще донесе непоправими щети на централната част на София. Честно казано, не разбирам аргументите на „десетките български интелектуалци, журналисти и университетски преподаватели".

Разбирам обаче едно друго нещо.

Дъщеря ми днес е на годинка. Преди да се усетя, ще започне жадно да задава десетки въпроси и да чака от мен адекватни отговори. Със сигурност някой ден в бъдещето, минавайки покрай Народното събрание, би ме попитала кой е този на коня. И аз ще ѝ отговоря, че това е руски цар, който е водил война, след която България отново става свободна държава.

Не е сигурно, но познавайки детското мислене, много вероятно е да последва въпросът:

А къде са българските царе?

Предпочитам след този въпрос да я заведа до паметника на цар Самуил, дори и да не е харесван от колцина, отколкото да се потя и да се опитам да ѝ обясня, що е то българският нихилизъм и какви са последиците от него.