Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...
Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).
Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".
При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.
Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.
Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...
Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.
Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).
Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.
Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.
Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).
Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).
Iskra Blagoeva | 07.10.201309:45 "... Главният мотив, при мен де, е че измъкнах децата си от цялата простотия, безпътица и бездуховност ..." А кой създаде тая простотия, безпътица и бездуховност тук? Ами ти и твоите родители! То не се е пръклнало всичко това от небето. А сега тя бягала и мислела за децата си. Колко благородно... Това с емиграцията е точно циганския начин на мислене - тук осрахме всичко, давай да се местим другаде, където хората са си го подредили То нали виждаш и кой емигрира - смръдливи араби в България и смрадливи българи в Европа. Не е обратното
Стой, където си и не се връщай в България, за да докажеш, че сервирайки на Мери и Джон, си успяла. Стой си там и се радвай на работата си, пълния хладилник, образователната система, това че не знаеш кой е министър-председателят на Канада и не ти пука. България е бита карта, ако и да рипат разни големи българи.
Защо, другарко Геренова, да не може? Ето, аз телевизия не гледам, дори у дома няма такова нещо като тв приемник и пак виждам, че тънем в духовна нищета. Тя вярно си е наше произведение, но пък и никой не прави опити да я изрине. Само си мисли, че не е от тия, затънали в лайната.
От моята емигрантска гледна точка- това е глупост.
https://www.dropbox.com/s/7ti7avor0d7cxdt/BoyanMarinov-Inventern.mp4
е тая доказва че от българина по тъпо животно нема
Не им обръщай внимание Деничке, завиждат ти щото си готино патронче. Не очаквай ласкателства от Гевренова . Гледай си кефа и се радвай на живота, пък като се завъртиш към БГ се обаждай, току виж и аз съм наблизо П.С. Мъжа ти има ли огнестрелно оръжие?
Deo, разбираемо е защо се дразниш, но се пише "висше".
Четейки ви човек, остава с впечатлението, че тук всички сте успели да се реализирате професионално на мноу високо ниво- от меринджей нагорце. Дали ще бършеш насрано у нас или в Канада, дали ще ближеш задника на шефа в Беге-то или у САЩ, е въпрос на пари. Където дават повече, там е по-добре. За това и сме на тоя хал- много са с висшу, много са умните, много са начетените и на всеки му е под достойнството да брише задници или да бърка бетон. Масово ви виждам, че предпочитате да стискате в ръка заветните си дипломки и да мизерувате, щото "за това ли сте учили?", "за това ли сте мечтали?", "какъв стимул давате на децата си, забърсвайки повръщаното на канадската баба?". Не ми се ядосвайте, вие нали сте от тези, мизерниците?! Вие нали сте успяли, те, нереализираните писарушки у нас, не пишат из нета. Цунки!
Уффф. Някой разбра ли нещо?
БЪрши и не мъркай имаше лаф в казармата и който го следваше ставаше човек. Ама казармата не е за жени??? Нали Фрида? Какво са виовни остарелите в бедност, че власта им не дава нормални пенсии??? За какво да се срамуват, когато не могат да емирират като Фрида , например в израел . па и да ги хранат немските данъкоплатци, като подаяние за това що Хитлер не е направил докрай? Момичето мое да мие задници, а мое и да не мие. ако мие има надежда за бъдещето на децата си, семейството си и себе си. ако не мие и си дойде, да гледа що ефрейката Фрида е написала!
Всеки си обича или поне уважава дипломите, vickpayne. Ти какво предпочиташ- да висиш като гладен глист с диплома в ръка или да забършеш едно лайно?! Аз предпочитам второто, докато си намеря достойна /хих/ работа по това, което уважавам, т.е. по дипломата ми. И не само не ме е срам да си го призная, но и съм горда със себе си. Горда съм, че винаги ще има какво да ям, да ядат и децата ми. И духовно да се хранят също. Щото и последният вид храна чини пари, ако и некои да си мислят, че това става само с четене на книжки от семейната библиотека и философстване на кен миризлива лидълска бира зад блока. Не напразно има кой да рупа кренвиршите от по 2,5 килото. То с дипломи, дето много си ги уважава, е всеки първи вече.
Бе, то и тея дето претендират, че са много умни и учени, всъщност се оказват най-големите некадърници, но това е друга тема.
Диагноза: Тъпо парче. Е, трябва да има и такава нисша класа, за да са чисти задниците на бабите и дядовците. Ибре, че е с тапия. Те такива тапии на запад и за бърсане на онези задници не стават. Примери за висшисти, които чистят кенефите в Макдоналдс по запада, дал Господ.
Имало едно време една лудница в Индустан. След разделянето на страната на Индия и Пакистан, дирвкторът на лудницата решил да свика всички присъстващи, за да вземат решение от коя страна на границата да се преместят. "Ние не искаме да отиваме никъде!"-развикали се лудите. Директорът им обяснил, че те никъде няма да отиват, но трябва да решат къде да се преместят - в Индия или Пакистан. "Ти нас ни наричаш луди, ама май ти си луд! Ама как така хем ще се местиме, хем тука ще стоим?!" Това е. И още нещо, което прочетох онзи ден на една картичка: " Когато стигнем до реализациятя, че всички сме луди, животът започва да придобива някакъв смисъл." Лека нощ и приятни сънища! Елена