Преди да стана майка, честно казано, не забелязвах децата - просто около мен щъкаха някакви по-малки на размер хора и нищо повече. В един хубав ден обаче и аз се озовах в групата на родителите.
А след две години животът ме плесна по челото, като ми „каза": „Хей, нали много искаше второ дете, ето ти направо две накуп!". Шок - това изпитах в онзи следобед в лекарския кабинет. Днес, пет години по-късно, всеки ден поне по веднъж се сблъсквам със същото чувство.
По различни поводи. Но все свързани с моите близнаци. И най-интересното в цялата история е, че този шок се смесва с много смях. Светът ми, на близнашка майка, е шарен - труден и весел. Добре дошли в моя свят!
За личните моменти
Няма да ви обяснявам колко ми е трудно да гледам близнаци. Няма да ви обяснявам и каква майка-героиня съм. Не съм. Просто Господ преначерта плановете ми и ме дари с повече деца. Да износиш, родиш, отгледаш и възпиташ близнаци е едновременно сложно и смешно. Аз се старая да седя повече във второто определение, за да не откача.
Първият ми тежък сблъсък с близнашката реалност беше в шестия месец от бременността. Те просто дадоха сигнал за раждане. Страхът беше голям и дълъг - изкарах до термин в леглото.
Най-накрая дойде моментът на раждането. То мина доста бързо. Колкото и странно да звучи, с много смях в родилната зала. Имаше време за вицове, за лични истории, за спомени. Имаше време и за обучение.
Всички млади доктори на смяна бяха извикани да гледат под напътствията на акушерките: „Гледайте внимателно, защото няма да видите скоро нормално раждане на близнаци". Това ми осигури болнична популярност, която ми се отрази благотворно през следващите дни.
Първата година от живота ни на многодетни мина неочаквано лесно. Бебетата бяха спокойни. Работата около тях беше много, но когато хлапетата не пищят, тя не се усеща. Но... един хубав слънчев ден близнаците проходиха. И като че ли се наговориха да тормозят майка си.
Първата ми работа беше да обезопася дома си. Стигна се и до там да махнем дръжките на прозорците, защото веднъж единият хлапак щеше да полети надолу в стремежа си да изучи света. Невероятно е колко изобретателни могат да бъдат два детски акъла, събрани в една стая.
Докато сваляш едното момче от етажерката с книги, другото е „кацнало" върху хладилника. Справяш се и с него. Но изумена виждаш, че първото вече обикаля леглото си изправено върху преградата.
Става ви ясно, че не посещавах детски площадки без баща им. Търсех поляни. Южният парк беше моят рай - пусках ги като овчици и ги наблюдавах само да не се пръскат прекалено много.
Най-трудната част от майчинството с близнаци е да се пребориш с желанието си да се раздвоиш. Няма как да се клонираш (за да пазиш, например, едно дете, докато изпишкваш другото в храстите или тоалетната, ако има такава наблизо).
И затова „дресираш" децата - в буквалния смисъл на думата. Щом единият ще пишка, другият знае, че седи долепен до гърба на мама и не мърда оттам. Когато единият си счупи главата, другият знае, че тича до мама, без да се отделя от нея и стои послушно в лекарския кабинет - настрани, мълчаливо.
Започва да плаче вкъщи, когато тати вече е поел ранения. Най-милата картинка е, когато болният успокоява здравия, защото вторият го е страх за първия.
За хората около нас
Не съм се сблъсквала с проблемите, разглеждани в научните трудове, посветени на близнаците - да имат собствен език, да се отделят от децата, да контактуват само помежду си. Спомням си само, че им беше трудно да осъзнаят, че образът в огледалото е собственият, а не братчето се хили отсреща.
Реакциите на хората около нас често са доста забавни. Учудват се колко са еднакви. Питат как ги различавам и дали са заченати ин витро. Когато кажа, че са чиста случайност, клатят глава разбиращо и заявяват: „Значи баба ви е родила близнаци или е правила аборт с такива".
Постоянно се учудват на всяка прилика и разлика. Ама как еднакво се хранят, ама защо единият казва „р", а другият - не, ама те не си играят постоянно един с друг, ама те не се карат и т.н.
Често ме питат защо не са облечени еднакво, нали са близнаци?!
На хората им е любопитно дали се събуждат в един момент - пак се мотивират с близнашкия синдром. Когато единият претърпя планова операция, в същата седмица вторият стана неволен участник в злополука и също бе опериран.
Случката караше всички хора да цъкат и да казват едно и също, като наговорени: „Това е кармата на близнаците. Единият като страда, трябва и другият!".
По здравословни причини единият близнак тръгна на ясла преди другия. Веднъж отиваме с двойната количка да вземем братчето. Един господин ме спря на улицата с думите: "Госпожо, едното дете ви го няма, знаете ли?". Не се смейте, за мен това е ежедневие... но пък забавно ежедневие.
