Дебатът за казармата много прилича на самата казарма. Темата е специфична, изисква са определена експертност, но ние всички участваме в нея по принудата на обществения дълг, приписваме й някаква абстрактна важност, а резултатът е най-вече загуба на време.
Най-гласовити обикновено са новоизлюпените командирчета, чийто принос се изчерпва в гласовито парадиране по медийния плац, за да бъде оправдано пред началството повишението в чин.
Именно едно такова командирче, което по собствените му думи не знаело какво точно служило, "прикоткано" заради уменията му с химикалката, но въпреки това в авангарда на евентуално нахлуване в Македония (!), се опитва да върне казармата в публичното пространство.
Така, както по въпросите на секса най-компетентни са импотентните, така и по военните въпроси най-големите разбирачи винаги са недослужилите щабни писари. Дали тук става дума за образователно-трудовата повинност на един бивш министър-председател или просто за задължителния предизборен популизъм на друг, вече придобил поста в мокрите си сънища, няма значение. Дори да го избутаме в периферията на интереса си, темата остана.
Казармата е сред любимите ни носталгични спомени. Тогава всички бяхме еднакво прецакани, което е най-голямото приближаване до социална справедливост, на което сме били свидетели.
Националната ни сигурност и преди беше въпрос на договорки с външнополитически партньори, не зависеше от стригани хлапаци с метли в ръка, които от скука се чудят какъв номер да си скроят взаимно.
Възмъжаването се случваше въпреки подобни глупости, не благодарение на тях. Защото насила никой не може да те направи разумен и отговорен, ако ще по цял ден да правиш сапунки на пода на спалното.
Общото схващане обаче диктува друго. В съзнанието на сънародниците ни казармата има по-особен статут; тя е редуцирана до идеята за ред и дисциплина, а това е вечният ни непостижим национален блян. Пагонът дава илюзорно усещане за контрол и субординация, от които не можеш да се измъкнеш. Това е единствената форма, в която да спазваш правилата не те прави по-глупав от останалите.
Така казармата е в ролята на въображаем гарант на общото ни възмъжаване и узряване като нация; проблемът е, че хем сами сме си го измислили и искаме да вярваме в него, хем знаем, че е измислен и не вярваме. Ето ви родният вариант на Параграф 22.
Заради това изначално недоверие, родната казарма произвеждаше не хора, които са добри в спазването на ред, а специалисти в заобикалянето му; и как ще е иначе, щом дори официалният термин беше „отбиване на служба". В радикалните си фантазии ние често говорим за „военно положение" или „гражданска война", но именно задължителната военната служба направи тези словосъчетания несъстоятелни на родна почва.
Ние прекрасно знаем какъв кух конструкт е собственото ни военно обучение, за да се доверим напълно на институцията. И въпреки това говорим за нея с патос, защото за пореден път мечтаем някои с магическа пръчица да може да ни преобразява и то в съвсем конкретен срок.
Дисциплината, мъжеството, чувството за отговорност са качества, които не се придобиват за броени месеци. Утвърждаването им започва в съвсем ранна детска възраст и продължава цял живот. Важи за човешките личности, но дваж повече важи за обществата, които формират.
