Там, дето слънце не огрява

Мъчно ми е. Мъчно ми е за хората с отворените сърца...

Които не се притесняваха да се събличат на плажа, уважаваха природата, радваха се на слънцето, пясъка и водата като деца. И грабеха с пълни шепи щастието, които простичкият живот на тия две седмици отпуска им даряваше. Или поне така изглеждаше...

Може би аз съм нещо сбъркан, но все още не мога да прежаля романтичната си представа за морето от моето детство. Думите „на море" изрисуват като солени кристалчета в съзнанието ми образа на плажа - със слънцето, пясъка и, разбира се, морето!

Затова и ми е мъчно за малките тихи селца от едно време с полупразните плажове. А още по-мъчно ми е за ония, по-скатаните и диви местенца, където човек може се наслаждава дори на самотата си.

Да се съблече, да се отпусне, да избяга от шума и скоростта на урбанизацията. А който толкова държи на модно-козметично-аксесоарната снобария - да си я осъществява на басейнчето пред бетонния ад и там да си търси одобрение, моля.

А какво по-хубаво от това да се разделим поне за малко с тия дрехи? Чрез освобождаването на тялото да изчистим и съзнанието си, и душата. Да си покажем и онова място, дето обикновено слънцето не го огрява.

Да имаме удоволствието да нямаме разлика. Да се видим с други голи хора. Да намерим съмишленици по природосъобразно поведение и живот.

Защото няма по-натурално нещо от това да сме по организъм в една естествена среда - слънце, пясък и море... Щот уж нали и ние сме Природа.

И затова е маловажно колко си красив. Според кого?! Така или иначе, природната сергия е толкова богата в този земен рай, че място за притеснения няма. Има за всеки. И по много. А и както се разбра, ония от рекламите са плод на хардуерна и софтуерна манипулация.

Най-важното е да си в хармония. Да изживееш, да се изпълниш, да пулсираш с онова неземно усещане за земност...

Мъчно ми е, защото съм убеден, че много хора търсят своя утопичен Плаж. Нуждаят се от него. И ако имаха избора, щяха да са там. Голи. А не в насилствено наложения ърбън шит. И се налага да го търсят някъде по чужди брегове. А ние го имахме тук...

Остава само крехката утеха, че все пак Раят не е определено място. Той е състояние на душата. Нали?! И дори да е един-единствен миг, почувствал ли си го, ще остане завинаги.

... Както се казваше в една песен от един филм по една книга.