Писателят E. Б Уайт е коментирал, че "да анализираш хумора е като дисекцията на жаба. Малко хора се интересуват от това, а накрая жабата умира."
Ако това наистина е вярно, през януари в Сан Антонио се е състоял същински жабешки геноцид. Учени от целия свят се събраха там за първия по рода си комедиен симпозиум, спонсориран от фондацията "Mind Science".
Целта на този симпозиум не е разказването на вицове, а достигането на общо разбиране какво точно е шегата, как функционира - и какво всъщност е това нещо, което определяме като "забавно" в неврологичен, социологически и психологически контекст.
Както казва Шон Гилъри, завършил неврология в колежа Dartmouth и организатор на събитието, "това е първият път, в който на едно място се събират повечето емпирични изследователи на хумора".
Научна дисекция на човешкия смях
Първият презентатор на сцената, проф. Род Мартин от Университета в западно Онтарио, започва с горчивата истина, че няма достатъчно научни материали за комедията. Той посочва, че може да се напълни цяла библиотека с анализи върху психични заболявания или агресия, докато в Наръчника по социална психология - най-цитираният труд в тази област с обем от 1700 страници, хуморът се споменава само веднъж.
За хората, които се интересуват от психологията на хумора, Хелмут Карл Лакнер от медицинския университет в Грац, Австрия, разкрива връзката между хумор, стрес и дишане. Проследявайки цикъла на дишане и сърдечния ритъм, той е установил, че безпокойството и тревогата правят нещата да изглеждат по-малко забавни.
Нина Стромингер, изследовател в Мичиганския университет, обяснява как е тествала човешките реакции на неприятни аромати, като е разпространявала тестери с аромат, наречен "Течен задник" в луксозни магазини за парфюмерия из целия щат.
Членовете на публиката я слушат внимателно и съвсем сериозно възприемат нейната теория, макар че от време на време някой не се сдържа и прихва да се смее. Накрая тя прави мъдрото закллючение, че попръцкването прави живота по-забавен.
Може ли хуморът да бъде разложен на съставни елементи?
Презентациите продължават, но никой не обяснява самия механизъм на хумора: какво точно прави нещата забавни? Точно този въпрос стои в сърцевината на лекцията на Питър Макгроу - 41-годишен професор по маркетинг и психология в университета в Боулдър, Колорадо. Той смята, че е открил отговора - и започва с гъделичкането.
"Кой не обича да бъде гъделичкан?" Публиката се превръща в гора от вдигнати ръце. "Въпреки това се смеете, нали?" пита той с глуповата усмивка. "Реагирате положително на нещо, което казвате, че не харесвате."
Ако спрете за миг и го обмислите, продължава Макгроу, това е един изключително сложен и интригуващ феномен. Ако някой ви докосне по определена част от вашето тяло, по определен начин, това предизвиква неволева, но все пак положителна психологическа реакция. Освен ако, естествено, не стане обратното.
"И кога гъделичкането спира да бъде забавно?" пита Макгроу. "Когато започнете да се самогъделичкате, или когато някой непознат с шлифер започне да ви гъделичка". Публиката избухва в смях, защото той изнася презентацията си като същински сценичен комедиант.
От гъдел към научни теории, или къде минава границата на насилието
Мнозина биха се съгласили с позицията, че въпросът с гъделичкането е чудесен пример за относителността на хумора. Може да има много видове хумор, може би толкова много, колкото са вариациите на смеха - кикот, подхилкване или кискане.
Но Макгроу не е съгласен с това. Той е изобретил своя "Унифицирана теория за хумора", която по негови думи е само "скромен преглед на това, което прави нещата смешни". Макгроу я нарича още теорията за "приятното насилие" и твърди, че тя е способна да обясни функцията на всеки съществуващ вид хумор. И не просто какво прави някои неща забавни, а и защо определени неща не са забавни.
"Моята теория обяснява и нервния страх, расистките и сексистките шеги, както и дори тоалетната поезия", казва той пред колегите си изследователи.
Да измислиш научно описание на комедията не е просто интелектуално упражнение. Ако някой успее да разгадае кода на хумора, може да се превърне в милиардер. Или поне да получи хубава работа.
Пътят на един маркетингов специалист към теорията за хумора
Първоначалната идея на Макгроу не е била да стане хуморолог. Неговата област е била основно маркетингът и потребителското поведение при вземане на решения - и по-специално начинът, по който моралните престъпления и нарушения се отразяват върху субективната стойност на нещата.
Неговият интерес към хумора се поражда от сърцевината на шегите: защо хората се смеят на ужасни неща като стереотипи, унижение и болка?
Философи разсъждават по този въпрос от хилядолетия, много преди някой да се сети да изследва това явление в лаборатория. Платон, Аристотел и Томас Хобс са поставили основите в теорията за хумора, според която намираме чуждото нещастие за развеселяващо.
Зигмунд Фройд възприема теорията за облекчението, която твърди, че комедията е начин да пуснем на свобода потисканите мисли и емоции без да бъдем съдени за това. Теорията на несъответствията, свързвана с Емануел Кант предполага, че шегите се получават тогава, когато хората осъзнават разликата между собствените си очаквания и това, което се случва в действителност.
Но Макгроу не намира нито едно от тези обяснения за задоволително. "Трябва да бъдат взети предвид определени условия, за да може да бъдат обяснени някои видове хумор с тези теории - и дори тогава те няма да бъдат съвсем точни," казва той. Фройд е идеален в областта на шегите, свързани с тялото.
Несъответствието обяснява Монти Пайтън. Хобс заковава Хени Йънгман. Но нито една теория не описва всички видове комедия едновременно. Освен това тези теории се провалят, когато трябва да се обясни защо определени неща не са смешни.
Макгроу признава, че убийството на обичан човек в изблик на ярост ще бъде несъответствие на очаквания и реалност, ще бъде пример за превъзходство и ще освободи натрупаното напрежение, но едва ли ще е смешно.
Неморалното поведение може да бъде приемано и на майтап
Макгроу и докторантът Кейлъб Уорън представят своята елегантно семпла теория в миналогодишния августовски брой на научното издание Psychological Science. Техният труд "Приятното насилие: превръщането на неморалното поведение в шега" цитира постиженията на философи, психолози и невролози (както и Мел Брукс и Керъл Бърнет).
И същината на тяхната теория е: "Смехът и забавлението са резултат на насилие, което едновременно е възприемано като приятно" Подобен тип насилие според тях е върху: "личното достойнство (физически недъзи, шутове и клоуни), лингвистични норми (необичайни акценти, игра на думи), социални норми (ядене от стерилна подлога и друго странно поведение) и дори морални норми (неуважително поведение)", докато в същия момент хората осъзнават, че подобно насилие не представлява заплаха за тях или техния мироглед.
Теорията е абсурдно проста, но усърдните полеви проучвания разкриват нюанси и променливи, които определят точно колко смешна е дадена шега. Макгроу твърди, че степента, в която нещо е смешно, може да бъде предвидена на базата на това колко съпричастен се чувства даден човек към нормата, която е насилвана, конфликтите между две очевидни норми и психолическата дистанцираност от осъзнатото насилване.
Смехът има и еволюционни функции, твърди ученият
Най-радикалната част от тезата на Макгроу е идеята, че еволюционната цел на смеха и забавлението е да ни "сигнализират, че няма наистина нищо нередно в насилието". Основавайки се на труда на поведенческия невролог В.С. Рамакандран, Макгроу вярва, че смехът е инстинктивен начин да се сигнализира, че дадена заплаха всъщност е фалшив знак за опасност - например че шумоленето в храстите се дължи на вятъра, а не на скрития в тях звяр.
"Организмите, които са били способни да разграничат "приятното насилие" от истинските заплахи, са спечелили доста от тази си способност," твърди Макгроу.
Мръсните вицове насилват социалните норми по приятен начин, защото пътуващите търговци и дъщерите на фермери, за които чуваме в тях, не са истински. Крактите фрази забавляват хората защото, те "нежно насилват" очакванията, които предварително сме си изградили за тях.
Дори гъделичкането се вписва в тази концепция. Да гъделичкаш себе си не е насилие, защото не можеш да изненадаш самия себе си. Да бъдеш гъделичкан от непознат, облечен в шлифер, също не е смешно - то е по-скоро странно или неловко. Само гъделът от някой, който познаваш и на когото имаш доверие може да бъде "приятно насилие".
