Аз ли? Аз ще се върна...

Основен въпрос пред всяко българско семейство е образованието на поколението. "Да се изучат децата, че без висше не може... каквото ще да е - висше да е"!

Въпросът излиза на дневен ред на възраст около 16 години. Тогава (често подтикван от родителите си) бъдещият студент започва да ходи на частни уроци по няколко предмета, защото обикновено знанията, придобити в училище, са недостатъчни, за да покрият изискванията на местните висши учебни заведения.

Междувременно в продължение на 2 години родителите дават средно между 100 и 200 лева месечно (в някои случаи и повече) за въпросните извънучебни занятия.

Но предстудентската мъка не свършва тук

В размисли и страсти къде да бъде продължено академичното образование, зрелостникът се явява на поне 15 изпита (често за една и съща специалност) в няколко университета. Тази безмислица е вследствие на факта, че няма единен изпит за всяка от кандидатстуденските дисциплини.

Изключение прави Държавният зрелостен изпит, който има достатъчно приемлива сложност за край на средното образование, но за съжаление е и на достатъчно ниско ниво, за да може да бъде приемен изпит за специалности, при които конкуренцията е по-малка.

Така по време на кандидатстуденската сесия родителите преоткриват и таксите за кандидатстудентските изпити - приблизително по 20 лв. на изпит. Сметката е проста и ясна.

И всичко това при минимална работна заплата от вече 270 лева и приблизително средна такава от 500-600 лв.

Наизустяване и/или кеширане

Друг проблем, пред който се изправя българският кандидат-студент, е начинът на проверка на съответните изпити. В много от специалностите (история, право, биология и т.н.), преподавателите очакват определен тип тема или по-точно конкретен начин на излагане на темата, изказ и подредба, от което следва че повечето зрелостници учат почти наизуст поне 50-ина теми.

Това е реалността. Кандидат-студентите често подготвят изброените в конспекта теми по точно определен начин, след което ги наизустяват.

Най-облагодетелствани са кандидат-студентите, борещи се за специалности като математика, физика и чужди езици, тъй като от тях се изисква просто да покажат знанията си. При математиката, например, важно е да се стигне да отговора на заданието, което не изисква 10 страници тема, която не е сигурно дали изобщо разбираш. А при езиците - език или се знае, или не... или можеш да пишеш и да комуникираш свободно на него, или не.

И дори преминавайки успешно през тези няколко кръга на образователния ни ад, студентските битки тепърва започват. Студентите са сблъскават с бюрокрацията и неадекватността на административните отдели на университетите, лошата или затруднена комуникация с преподавателите, остарялата материална база, строго заложената учебна програма и още много подобни абсурди. И да, някои успяват да се справят и да извлекат максималното от академичното си образование, което в България, за съжаление, е с предимно теоретична насоченост.

Изправяйки се пред всички тези перипетии (и не само), кандидат-студентите напоследък все по-често обръщат поглед на запад и избират алтернативата на чуждестранното образование. В чужбина приемат далеч по-лесно - изискват се изпит по език и диплома за средно образование с успех над много добър 5.

Но лесното свършва дотук

Още през първата година отпадат много от студентите, които не могат да покрият стандартите на университета. Същото се случва и през втората и третата година, когато летвата се вдига още по-високо. Конкуренцията е голяма и това дава допълнителен стимул за развитие.

Разликата тук е, че преподавателите са отзивчиви и мили. Среща с тях можеш да организираш чрез записване, но знаят името ти и те поздравяват по коридора и още на място и извън приемното си време ти отделят няколко минути, за да отговорят на въпросите ти на крак или на по чаша кафе.

Отношението преподавател-студент е наистина колегиално, по време на лекциите се чувстваш част от една академична общност. Базата на университетите е съвременна, модерна. Няма ги вехтите аули и нискокачественото оборудване. Разполагаш с възможност да избереш модулите, които най-много се доближават до сферата ти на интерес и завършваш с диплома, почти изцяло прекроена от теб и съобразно твоите идея за реализация.

Възможно е да учиш психология, но да вземеш един модул "Бизнес и маркетинг" или чужд език. Имаш усещането и уверението, че влагаш парите се на сигурно място и гледаш на образованието си не просто като "вземане на висше" и "отбиване на номера", а като на инвестиция за бъдещето.

Но колкото и да е чудесно всичко по отношение на университети и образователна система в тази мултинационална и международна обстановка, в един прекрасен момент осъзнаваш, че колкото и добър да си, колкото и да няма дискриминация или тя да е сведена до минимум, ти си просто чужденец.

Колкото и да си добър, ти си просто чужденец

Все по-ясно започваш да виждаш разликите в културата и манталитета на хората, колко чужди са ти "техните" идеи и възприятия за семейство, работа, приятели, светът като цяло. И някак не успяваш да проумееш всичко, да вникнеш в тяхната идеология и ценностна система, да започнеш да мислиш като тях. Ти си просто чужденец и от тях те дели огромна пропаст - не езикова, културна бариера.

Все по-често започваш да изпитваш носталгия към дома и нашата мила "държава на абсурдите". И някъде в края на втората и началото на третата (в повечето случаи) последна година започваш да се чудиш какво да правиш с живота и си и накъде да поемеш. Да останеш "на запад" или да се върнеш в родината си.

Всеки вкъщи те съветва да останеш да търсиш живот в чужбина, там било по-добре, ще си живееш на добре, вероятно в средната класа, по-малко ще се притесняваш за сметки за парно и ток, как да свържеш двата края... И ти знаеш, че вероятно е така.

Но вътре в себе си съзнаваш колко много искаш да се реализираш в родината си, да дадеш знанията си за развитието на родната икономика, бизнес и политика. И просто искаш шанс.

Защото ако поне половината млади хора, получили образование на Запад, поучили се малко от тамошните нрави и способи за справяне с проблемите, се върнат в България, то обликът на родината ни би бил съвсем различен. Една България пълна с млади специалисти, които се борят за своя и Нейния просперитет...

И тук не става въпрос за излишен национализъм или патриотизъм. Всеки се чувства най-добре сред свои - сред приятели, близки, семейство. И ако българите напускат България - 90 на сто е поради финансови причини, от безизходица, в търсене на препитание и един по-приличен живот. Повечето студенти не остават в чужбина, защото им предлагат бляскава кариера, а чисто и просто заради перспективата за едно, ако не добро, то поне нормално съществуване.

И в крайна сметка, всичко остава въпрос на личен избор - да си чужденец в друга държава или свой сред свои.

Аз ли? Аз ще се върна.