Докато очакваме статистиката за успешността на приключващия летен сезон по морето е добре да хвърлим поглед и над друга много акуратна статистика - резултатите от преброяването през 2011.
Данните показват катастрофален демографски проблем в малките населени места - миграция на младите хора към три-четири големи града и към чужбина. Безработицата в тези населени места е 2 - 3 пъти по-голяма от средната за страната, а миграцията на младите (квалифицирани) хора прави тези селища непривлекателни за мащабни модерни инвестиционни проекти.
Не можем да предвидим какво крие бъдещето за българските градчета и селца, но със сигурност знаем, че жителите им живеят бедно, трудно и нещастно. Вие може би живеете в големия град, но навярно вашата баба живее някъде там...
От Странджа до Пирин, от Дунавската равнина до Тракийската низина, България крие в себе си нещо много повече от нашите корени. Родните градчета и села са приютили богатства - природа, история, култура, древни обичаи, уникално земеделие и занаяти. И докато една част от техните жители се борят за оцеляването си, а друга търси начини как да ги напуснат, ние всичките останали българи можем да помогнем на нашите съграждани да покажат това, което имат, по най-добрия начин.
Освен че ще си създадат собствен разпознаваем имидж, това ще докара туристи, ще създаде пазар за местните им стоки и занаяти, но най-вече ще създаде поминък и устойчиви условия за развитие на фамилен бизнес. Ще накара много млади хора да останат и създават семейства по родните си места.
Да се случи такова събитие е толкова трудно, колкото и лесно. Нужни са, според мен, три неща - всяко населено място трябва да определи това, с което най-много се гордее, да прецени как да печели от него максимално ефективно и накрая да съумее да го презентира и продаде на когото и както трябва.
Всеки знае за смилянския боб и Белоградчишките скали, но за колко други неща не знаем? Представете си селото на баба ви, в което сте опитвали най-добрата сливова ракия някога. Там хората просто знаят как да правят ракия. Представете си как това село прави от своята ракия запазена марка; как тя започва да става търсена в страната и извън нея; как изникват няколко бутикови фамилни дестилерии; как веднъж годишно се прави празник на ракията с гости от цялата страна; как в селото няколко къщи се преустройват в семейни хотелчета и се откриват няколко кръчми, предлагащи уникалната напитката; как през уикендите тези кръчми се изпълват с непознати хора и как покрай ракията започват да възникват и други съпътстващи дейности - музей на ракията, курсове по ракиджийство, цех, произвеждащ оборудване за варене на ракия, развива се земеделието - садят се сливови дървета, а сливите на това място са уникални и се продават скъпо и надалеч.
Виждате, че животът в селото на баба ви се завръща такъв, какъвто вашите родители го помнят в детството си. Оптимизмът се завръща, а с него и предприемчивостта. Там вече има душа, не само тъга.
На пръв поглед звучи лесно, но какво трябва, за да се случи това? Първо, някой трябва искрено да иска да помогне на селото на баба ви, второ, трябва да помогне малко с екпертно мнение, малко с пари, и малко с помощ за реклама. Това също не е трудно, а добрата новина е, че нашата държава има ресурса да се погрижи за селото на баба ви.
Къде всъщност е трудното тогава? Трудното е да накараш държавата да го пожелае. Трудно е да накараш държавата да осъзнае, че в провинцията също живеят хора и, че туризмът не е Слънчев бряг и Банско. Освен че е трудно, е и тъжно да виждаш как с годините европарите за развитие на българското село отиват за развитие на някои чорбаджийски стопанства.
Тъжно е да знаеш, че може и че трябва, но да виждаш, че нищо не се случва. Баба ви навярно е възрастна. След време ще си спомянте за нея и за селото много рядко. А пък хората, които живеят там, да му мислят.
